10. УВЕХНАЛИ ЦВЕТЯ
Отворих сънливо очи, реших, че съм задрямал само за минутка, пак ги затворих, унесох се и отново си наложих да изляза от полуспящото си състояние. Нещо не беше наред. С усилие на волята отворих широко очи, затворих ги, пак ги отворих. Онова, което не беше наред, бе свързано именно с тях. Обгръщаше ме мрак независимо дали бяха отворени или затворени. Това би трябвало да е логично: нощта беше много тъмна, а прозорците ми бяха далеч от уличните лампи. Би трябвало, но не беше — спомних си, че оставих вратата отворена, а в коридора беше светло.
Отсреща ми липсваше бледият правоъгълник, очертан от рамката на моята врата. Вече бях прекалено буден, за да скоча като ужилен. Затаих дъх и се ослушах, но чух само тиктакането на собствения си часовник. Предпазливо мръднах ръка и погледна фосфоресциращия циферблат — три и седемнайсет. Бях спал повече, отколкото си мислех, а лампата в коридора бе изгасена.
Главата ми бе като замаяна, тялото си усещах натежало и схванато, в устата си имах лош вкус. Измъкнах се изпод одеялото, слязох сковано от двата стола — мускулите не ми се подчиняваха. На пръсти — по чорапи — отидох до вратата и се блъснах в нея. Беше затворена. Отворих, а навън лампата си светеше както преди. Въздухът, който нахлу откъм коридора, ми се стори учудващо свеж, режещ, чист. Извърнах лице назад към стаята и взех да душа. Долових аромат на цветя — лек, но задушлив, по-скоро миризма на затворено помещение, в което са увехнали цветя. Момини сълзи, маргаритки и май че още нещо. Прекарах известно време в опити да разделя мириса на съставните му части и най-сериозно се постарах да определя дали присъства следа от орлови нокти. Сетне си спомних смътно, че бях сънувал погребение. За да си възстановя по-точно съня, се облегнах на рамката на вратата и се оставих дрямката да ме унесе. Стресна ме клюмването на главата ми. С мъка отворих очи, застанал на крака, които не ми се подчиняваха, и тъпо се чудех защо не си лягам. Докато дремех над идеята дали пък няма някаква причина, поради която не е редно да заспивам, опрях ръка на стената, за да се задържа прав. При това докоснах ключа на лампата. Добре, че го натиснах. Светлината опърли очите ми. Присвих ги и видях един реален за мен свят, спомних си, че съм тук по работа. Отидох в банята; обаче и след като се наплисках със студена вода, продължих да се чувствувам замаян, с помътнен мозък, но поне донякъде в пълно съзнание.
Изгасих лампата, прекосих коридора, ослушах се пред вратата на Габриел, но нищо не чух. Отворих, влязох вътре, затворих след себе си. Светлината от фенерчето ми показа празно легло със смотани в долния му край завивки. Опипах вдлъбнатината, оставена от тялото й — беше студена. В банята и дрешника нямаше никой. Изпод леглото се подаваха чифт зелени пантофки, а на облегалката на стола бе метнат зелен пеньоар или нещо от този род.
Върнах се в стаята си, за да се обуя, и тръгнах надолу по стълбите, твърдо решен да претърся къщата от тавана до мазето. Възнамерявах да започна тихомълком, но сетне, ако не откриех нищо, което бе твърде вероятно, щях да вдигна врява до небесата, да ритам по вратите и да събудя всичко живо, докато момичето не се намери. Искаше ми се да го открия възможно най-бързо, но тъй като то имаше голям аванс пред мен, няколко минути повече или по-малко вече нямаше да променят кой знае колко нещата — така че нито губих време, нито хукнах презглава. Когато бях някъде между втория и първия етаж видях долу нещо да мърда — или по-точно долових някакво движение, без всъщност да го видя. Движеше се откъм входната врата към вътрешността на къщата. В този миг бях с лице към асансьора и парапетът на стълбището ми препречваше вратата, така че нещото само ми се мярна между пръчките на парапета. Докато фокусирам погледа си, вече нямаше нищо за гледане. Стори ми се, че беше човешко лице, но в моето положение всеки би си помислил същото. Докато стигна партера, вестибюлът и коридорите, доколкото можех да видя, бяха безлюдни. Запътих се към задната част на къщата, но замръзнах на място. За пръв път, откак се бях събудил, чух звук, който не бе предизвикан от мен самия. Отвън по стъпалата изтопуркаха човешки стъпки. Отидох до вратата, сложих една ръка на резето, другата на дръжката, натиснах ги едновременно и рязко отворих с лявата ръка, като същевременно отпуснах дясната досами пистолета. На най-горното стъпало стоеше Ерик Колинсън.
— Какво правиш тук, дявол да те вземе? — попитах кисело.
Историята се оказа дълга, а той — твърде възбуден, за да я предаде като хората. Доколкото можах да проумея, имал навика всеки ден да се обажда на доктор Рийз, за да научи как е Габриел. Днес — по-точно вчера, — както и предишната вечер, не успял да се свърже с него. Звънял му до два часа през нощта. Казали му, че не си бил у дома и никой от близките му не знаел къде е, нито защо не се е прибрал. И тогава, след въпросното обаждане в два часа, Ерик дошъл тук и взел да се мотае около Храма с надеждата, че може да ме зърне и да научи нещо за момичето. Нямал намерение, каза, да влиза в къщата, но ме видял да надничам през вратата.