— Надявам се да не съм прав, защото като номер е прекалено елементарен.
— Как можем да скалъпим такъв номер? — гръмогласно запита адвокатът. — Не говорете глупости. По онова време никой от нас нищо не е знаел. Тялото не е било открито, когато…
— Да — съгласих се аз. — Затова именно, ако се окаже номер, с Габриел е свършено.
— Не ви разбирам — свадливо продължи той. — Ту ми говорите, че момичето е подложено на преследване, ту изведнъж заявявате, че може то да е убиецът. Бихте ли ми казали точното си мнение?
— И двете може да са верни — не по-малко свадливо изрекох аз. — И какво значение има точното ми мнение? Съдебните заседатели ще имат думата, щом я открие полицията, Въпросът сега е: как ще постъпите във връзка с десетте хиляди долара, ако се окаже, че не е номер?
— Как ще постъпя ли? Ще увелича възнаграждението за нейното намиране и ще обещая допълнителна награда за арестуването на оня, който я е отвлякъл.
— Ще сбъркате. И без това прекалено много награди са обещани. Единственият начин да се справиш с отвличане е, като играеш по правилата и изплатиш откупа. Несигурността, притеснението и разочарованието могат да превърнат и най-тихия похитител в опасен луд. Откупете момичето и след това поведете борбата си. Плащайте каквото ви искат, когато ви го поискат.
Той задърпа рошавите си мустаци, брадичката му щръкна упорито, но очите му бяха тревожни. Победи войнствената брадичка.
— Да пукна, ако се предам!
— Ваша работа. — Аз станах и посегнах към шапката си. — Моята е да открия убиеца на Колинсън и ако убият Габриел, това може дори да ми помогне.
Той премълча.
Отидох в кантората на Хюбърт Колинсън. Него го нямаше, но разказах всичко на Лорънс Колинсън.
— Бихте ли убедили баща си да даде парите? — завърших аз. — И да бъдат готови, щом получим указания от похитителя?
— Не е необходимо да го убеждавам — отвърна той веднага. — Разбира се, че ще платим, каквото поискат, за да гарантираме безопасността й.
16. НОЩНО ДИРЕНЕ
Хванах влака в пет и двайсет и пет. В седем и половина слязох в Постън — прашно градче, два пъти по-голямо от Кесада, — прехвърлих се на разбрицан автобус, чийто единствен пътник бях аз, и половин час по-късно стигнах местоназначението си. Когато слязох от автобуса и тръгнах към хотела, заваля дъжд. От телеграфното отделение на пощата изскочи Джак Сантос, репортер от Сан Франциско.
— Здрасти. Има ли нещо ново?
— Може и да има, но първо трябва да го съобщя на Върнън.
— Той е в стаята си в хотела, или поне беше там преди десет минути. Да нямаш предвид писмото с искане за откуп?
— Ъхъ. Той съобщи ли го вече на пресата?
— Котън тъкмо щеше да направи съобщението, когато Върнън го прекъсна и ни забрани да го публикуваме.
— Защо?
— Само защото Котън ни го съобщи. — Сантос сви тънките си устни. — Цялата работа се превърна в надпревара между Върнън, Фийни и Котън — чие име и снимка ще бъдат най-много публикувани в печата.
— А нещо друго да са вършили?
— Че откъде време? — попита той възмутен. — Десет часа на ден се опитват да попаднат на първа страница, още десет часа правят всичко възможно да попречат на другите да сторят същото, а нали трябва и да спят.
В хотела ме пресрещнаха още репортери, казах им, че няма нищо ново, регистрирах се, оставих багажа си в стаята и тръгнах по коридора към номер 204. На почукването ми отвори Върнън. Беше сам и явно четеше вестници, които образуваха върху леглото розово-зелено-бяла купчина. Стаята беше обвита в сивосинкав цигарен дим. Окръжният прокурор бе трийсетгодишен тъмноок мъж, който ходеше със силно вирната брадичка, така че тя изглеждаше доста по-голяма, отколкото природата я бе замислила. Като говореше, оголваше всичките си зъби и открито демонстрираше амбициите си.
— Радвам се, че се върнахте — каза, след като разтърси енергично ръката ми. — Влезте и седнете. Има ли нещо ново?
— Котън предаде ли ви каквото му казах?
— Да. — Върнън застана прав пред мен, с ръце в джобовете и разкрачени крака. — Какво значение му придавате?
— Посъветвах Андрюс да приготви парите. Той отказа. Но затова пък Колинсънови са готови да платят.
— Да, готови са — повтори той, сякаш потвърждаваше мое предположение. — Е, и? — Изопна устни и оголи зъби.
— Ето писмото — подадох му го аз. — Фицстивън ще пристигне сутринта.
Той кимна енергично, поднесе писмото към светлината и го заоглежда заедно с плика. Сетне го метна презрително върху масата.
— Явно е номер. Какво по-точно разказа този Фицстивън — така ли му беше името?