— Изчакайте да проверя дали колата му е тук прошепна Котън и изчезна нанякъде.
Шерифът издиша тежко и изръмжа:
— По дяволите тази екскурзия!
Роли въздъхна. Началникът на полицията се върна тържествуващ.
— Няма я, значи и него го няма! Хайде, поне да не стоим на дъжда.
Последвахме го по кална пътека между гъсти храсти към тъмната къща и се изкачихме по стъпалата на тъмната веранда. Почакахме той да отвори един прозорец, да се прехвърли през него и да ни отключи отвътре. Фенерчетата ни, включени за пръв път, осветиха малка спретната кухня. Влязохме вътре, като оставихме подире си кални стъпки. Котън бе единственият член на компанията, който проявяваше признаци на възторг. Лицето му — от периферията на шапката до трапчинката на бузата — бе като на церемониалмайстор, който ей сега ще изненада гостите с някакъв възхитителен номер. Върнън го гледаше скептично, Фийни — с отвращение, а аз — който представа си нямах какво търсим — несъмнено с любопитство.
Оказа се, че сме дошли да обискираме къщата. Това и направихме, или по-скоро Котън свърши работата, а ние се преструвахме, че му помагаме. Къщата не беше голяма. Освен кухнята на приземния етаж имаше още една стая, а на горния — само една, и тя недовършена. Сметка от бакалията и квитанция за платен данък ме осведомиха чий дом обискираме — на Харви Уидън, едрия, бавно говорещ мъж, който бе видял непознат в колата на Габриел. Претърсихме долу с нулев резултат и се качихме горе. След десетминутно ровичкане най-сетне открихме нещо. Роли го измъкна измежду пръчките на леглото и дюшека. Беше плоско вързопче, увито в бяла платнена кърпа, Котън пусна дюшека, който бе държал, за да може заместник-шерифът да види под него, и се надвеси заедно с всички останали над вързопа. Върнън го размота върху леглото. Вътре имаше кутийка с фиби, поръбена с дантела бяла носна кърпичка, сребърна четка за коса, сребърен гребен с инициалите Г. Д. Л. и чифт черни ръкавици от фина кожа — малки, дамски. От всички най-изненадан бях аз.
— Г. Д. Л. — казах, колкото да не мълча. — Може да значи Габриел, не знам си какво, Легет — моминското име на мисис Колинсън.
— Вие сте съвършено прав! — тържествуващо изрече Котън.
— Имате ли разрешение за обиск? — попита откъм вратата плътен глас. — И какво, по дяволите, правите тук, ако нямате? Това е кражба с взлом и много добре го знаете!
На прага стоеше Харви Уидън. Снажното му тяло, облечено в жълта мушама, изпълваше цялата рамка. Грубото едро лице беше мрачно, гневно.
— Уидън, аз… — започна Върнън.
— Той е! — изкрещя началникът на полицията и измъкна пистолет изпод палтото си. Бутнах ръката му в момента, в който стреля по застаналия на прага мъж. Куршумът се заби в стената.
Лиието на Уидън придоби по-скоро учудено, отколкото сърдито изражение. Той отскочи назад н хукна надолу по стълбите. Котън, политнал на пода от моето бутване, се изправи, изруга ме и се втурна след него. Върнън, Фийни и Роли стояха и зяпаха подире им.
— Тези спортни занимания са много здравословна, обаче нищо не разбирам — обадих се аз. — Какво става? — Никой не ми отговори. — Гребенът и четката бяха на тоалетната масичка на мисис Колинсън, когато претърсихме къщата, нали Роли? — Заместник-шерифът кимна неуверено, загледан все така към вратата. Оттам вече не долиташе никакъв звук. — Котън има ли някакви специални основания да скрои такъв номер на Уидън?
— Не са добри приятели — рече шерифът. (Вече бях забелязал това.) — Ти какво мислиш, Върн?
Окръжният прокурор отмести от вратата втренчения си взор, уви обратно всичко в бялата кърпа и пъхна вързопчето в джоба си.
— Хайде! — рече рязко и тръгна надолу.
Входната врата зееше отворена. От Котън и Уидън ни следа — нито чухме, нито видяхме нещо. Пред портата един Форд — на Уидън — попиваше дъжда. Качихме се вътре. Върнън седна зад кормилото и подкара към къщата в скалистото залнвче. Чукахме на вратата, докато ни отвори някакъв старец по сиво бельо, оставен от шерифа за пазач. Той ни каза, че Котън се отбил там в осем часа вечерта. Просто така, казал, отново да огледа всичко. Той, пазачът, не виждал защо трябва да държи началника на полицията под око и затова не му досаждал, а го оставил да прави, каквото си иска. Доколкото му било известно, Котън не взел нищо от вещите на Колинсънови, макар че би могъл, разбира се.