Върнън и Фийни нахокаха хубавичко стареца, след което се върнахме в Кесада. Роли седеше до мен на задната седалка.
— Какъв е този Уидън? — попитах го аз. — Защо му е потрябвало на Котън да го вкарва в беля?
— Ами, първо, Харви не се ползува с добро име — беше замесен в контрабандата с ром, която се ширеше по тези места, и от време на време си навличаше неприятности е полицията.
— Аха. И второ?
Заместник-шерифът се навъси, взе да се колебае и да си търси думите. Преди да ги е намерил обаче, спряхме пред обвита в асма къща на един тъмен уличен ъгъл. Прокурорът ни поведе към вратата и натисна звънеца. След малко някъде отгоре се чу женски глас:
— Кой е?
Трябваше да отстъпим назад, за да я видим — мисис Котън се подаваше от един прозорец на втория етаж.
— Дик върна ли се? — попита Върнън.
— Не, мистър Върнън, не се е прибрал. Започвам да се тревожа. Почакайте, ей сега ще сляза.
— Моля ви, не се притеснявайте — спря я той, — Няма да го чакаме. Ще се видим сутринта.
— Не, почакайте — настоя тя и изчезна от прозореца. Миг по-късно отвори вратата. Сините й очи бяха потъмнели от възбуда. Беше по розов хавлиен халат.
— Не трябваше да си правите труда — каза прокурорът. — Нищо особено не се е случило. Просто се разгубихме с него преди малко и искахме да разберем дали се е прибрал. Нищо му няма.
— Беше ли… — Ръцете й нервно мачкаха хавлиения плат над слабите й гърди. — Беше ли подгонил… Харви… Харви Уидън?
— Да — отвърна Върнън, без да я погледне и без да оголи зъби. Фийни и Роли имаха не по-малко притеснен вид.
Лицето на мисис Котън порозовя. Долната й устна затрепера, думите й се сливаха нечленоразделно:
— Не му вярвайте, мистър Върнън. Не вярвайте на нито една негова дума. Харви няма нищо общо с онези Колинсънови — нито с мъжа, нито с жената. Не слушайте Дик. Казвам ви истината.
Върнън си гледаше краката и мълчеше. Роли и Фийни зяпаха напрегнато през отворената врата — бяхме влезли в антрето — към дъжда. Стори ми се, че никой няма намерение да проговори.
— Така ли? — попитах аз, като вложих в гласа си повече съмнение, отколкото изпитвах.
— Да, няма нищо общо! — извика тя и се обърна към мен. — Защото е невъзможно! Не е възможно да е замесен!
Розовината бе изчезнала от лицето й и сега то беше бледо, отчаяно.
— Той… беше тук през онази нощ… цялата нощ… от преди седем, докато съмна.
— А съпругът ви къде беше?
— В града, при майка си.
— Какъв е адресът й?
Тя ми го каза — на Ноу Стрийт.
— А някой дали…
— О, я престанете! — възмути се шерифът, все така втренчен в дъжда. — Не ви ли стига?
Мисис Котън се извърна от мт?н [???] и пак насочи вниманието си към прокурора:
— Само не ме обаждайте, моля ви, мистър Върнън! Ако това се разчуе, не знам какво ще правя! Обаче трябваше да ви го кажа. Не можех да го оставя да хвърли вината върху Харви. Моля ви, нали няма да кажете на никого?
Окръжният прокурор се закле, че при никакви обстоятелства нито той, нито кой да е от нас ще издума думичка по този въпрос, а шерифът и неговият заместник — с морави лица — закимаха енергично. Но щом влязохме отново във форда, далеч от нея, те забравиха смущението си и отново станаха ловци на хора. Само за десет минути успяха да постановят, че Котън, вместо да отиде в петък вечерта при майка си в Сан Франциско, е останал в Кесада, убил Колинсън, след това заминал за града, обадил се на Фицстивън, пуснал писмото и се върнал в Кесада тъкмо навреме, за да отвлече мисис Колинсън, като всъщност целта му е била да скрои номера така, че вината да падне върху Уидън, на когото отдавна имал зъб, защото подозирал онова, което всички останали знаели — че е любовник на жена му.
Шерифът — същият, чието кавалерско чувство ми попречи да разпитам както трябва жената само преди минути — сега се държеше за корема от смях.
— А, не, ще умра! — давеше се той. — Представяте ли си — хукнал да фалшифицира улики срещу Харв, а Харв в това време си осигурява алиби в собственото му легло! Представям си физиономията на Дик, като му го кажем! Дайте да го намерим още тази вечер!
— По-добре да изчакаме — посъветвах ги аз. — Няма да ни навреди, ако направим една проверка за пътуването му до Сан Франциско и тогава да се нахвърлим отгоре му. Засега единственото, което имаме срещу него, е опитът му да стовари вината върху Уидън. Ако наистина той е убиецът и похитителят, излиза, че е извършил прекалено много излишни глупости.