Котън, който ни беше последвал вътре в стаята, ни подаде парчето кафява хартия. То бе откъснато накриво, изписано от двете страни с молив — по-скоро надраскано набързо, нервно и неравно. За разлика от посланието до Фицстивън, моливът беше по-мек, а хартията — по-тъмна. Аз бях най-близо до Котън, затова я взех от него и бързо прочетох написаното, като пропусках излишното:
„Уидън дойде снощи… каза, че мъжът ми е по следите му… да му лепне историята с Колинсън… Скрих го на тавана… каза, че единственият начин да се спаси е, като кажа, че е бил тук в петък през нощта… иначе щели да го обесят… Когато мистър Върнън дойде, Харв заплаши, че ще ме убие, ако не… затова го казах… Но не беше тук през онази нощ… Тогава не знаех, че е извършил… по-късно ми каза… В четвъртък през нощта се опитал да я отвлече… мъжът й за малко да го хване… дойде при мен в пощата, след като Колинсън изпрати телеграмата, и я видя… Тръгнал след него и го убил… Заминал за Сан Франциско, след като пил много уиски… решил въпреки всичко да я отвлече… обадил се на някакъв човек, който я познавал, за да разбере от кого би могъл да измъкне пари… прекалено пиян, за да говори ясно… написал писмо и се върна… срещнал я по пътя… отвел я в старото скривалище на контрабандистите някъде под Дъл Поинт… ходи дотам с лодка… боя се, че ще ме убие… заключи ме на тавана… пиша, докато той слезе за храна… убиец… няма да му помагам… Дейзи Котън“.
Докато четях, пристигнаха шерифът и Роли. Лицето на Фийни беше бяло и изопнато като на Котън. Върнън оголи зъби и изръмжа на началника на полицията:
— Ти си го написал!
Фийни грабна хартията от ръцете ми, хвърли един поглед, поклати глава и рече прегракнало:
— Не, почеркът си е нейният.
— Кълна се пред бога, не съм аз — пелтечеше Котън. — Онези неща наистина ги бях сложил под дюшека, признавам, но това е всичко. Дойдох си вкъщи и я намерих така. Кълна се в бога!
— А къде беше в петък през нощта? — попита Върнън.
— Тук, наблюдавах къщата отвън. Мислех си… мислех си, че той може да… но не дойде. Чаках, докато се съмна, и тогава чак заминах за града. Не съм…
Викът на шерифа заглуши останалите думи. Той размахваше писмото на мъртвата жена.
— Някъде под Дъл Поинт! — крещеше той с цяло гърло. — Какво чакаме?
И се втурна вън от къщата, следван от всички нас. Котън и Роли тръгнаха към брега на морето с колата на заместник-шерифа. Върнън, шерифът, Фицстивън и аз — с колата на писателя. Шерифът плака през целия кратък път, сълзите му отскачаха от автоматичния пистолет върху скута му. Стигнахме брега и се прехвърлихме от колите в една бяло-зелена моторна лодка, карана от червенобузест русоляв хлапак на име Тим. Тим ни каза, че не знаел за никакво скривалище на контрабандисти под Дъл Поинт, но ако имало такова, той щял да го намери. Лодката разви изумителна скорост във вещите му ръце, но за Фийни и Котън не беше достатъчна. Те стояха заедно на носа с пистолети в ръце и ту протягаха до скъсване вратове напред, ту се обръщаха назад и крещяха: „По-бързо!“ След половин час заобиколихме някакъв тъп нос, който спътниците ми нарекоха Дъл Поинт, Тим намали скоростта и приближи моторницата до скалите, стърчащи остри и високи край брега. Целите бяхме зрение — зрение, което скоро се притъпи от взиране срещу обедното слънце, но ние продължихме да напрягаме очи. На два пъти видяхме процепи в скалите, извисяващи се като стена нагоре, и изпълнени с надежда, се запътвахме натам, но те се оказваха задънени, неводещи до никакви скривалища. Третият процеп ни се видя още по-малко обещаващ от пръв поглед, но тъй като Дъл Поинт започна да остава далеч зад нас, не можехме да си позволим да го подминем. Плъзнахме се вътре, навлязохме достатъчно, за да се убедим, че е още една глуха линия, отказахме се и наредихме на Тим да се връща. Преди обаче русолявото момче да успее да обърне лодката, тя измина още метър-два и Котън, надвесен над носа, изрева: