Фицстивън ме изгледа замислено и се съгласи:
— Може да си прав. Така, както представяш нещата, наистина ми прилича на работа на един човек.
— При това не с всичкия си.
— Щом толкоз държиш на това… Само че и лудият може да е имал някакъв мотив.
— Че защо?
— Да ти се не види инатът! — рече той с добродушна нетърпеливост. — Ако не е имал мотив, свързан с Габриел, защо тогава престъпленията му са свързани с нея?
— Нямаме данни, че всички са свързани — знаем само за някои.
Фицстивън се усмихна.
— Ще пукнеш, но по гръб няма да паднеш.
— От друга страна, престъпленията на смахнатия може да са свързани с Габриел, защото и той е свързан с нея.
Сивите му очи придобиха замислено изражение, той сви устни и погледна към вратата, свързваща моята стая с тази на Габриел.
— Добре — върна погледа си върху мен. — Кой е този откачен, дето е близък на момичето?
— Най-смахнатият и най-близък на Габриел човек е самата тя.
Фицстивън стана, прекоси хотелската стая — бях седнал на ръба на леглото — и ми стисна тържествено и възторжено ръката.
— Страшен си! Направо ми взе ума. Случайно да те избива нощем на пот? Я си покажи езика и кажи: „Аа!“
— Ами ако… — започнах аз, но ме прекъсна леко почукване по външната врата.
Отидох и отворих. В коридора стоеше слаб мъж, колкото мен на ръст и години, с измачкан черен костюм. Дишаше тежко през носа си, целия на червени венички, а малките му кафяви очички ме гледаха смутено.
— Нали ме познавате? — попита с извинение в гласа.
— Да, влез. — Аз го представих на Фицстивън: — Това е Том Финк, един от помощниците на Холдорн в „Храма на Светия Граал“.
Финк ми хвърли укорителен поглед, свали измачканата си шапка и прекоси стаята, за да се ръкува с Фицстивън. Сетне се обърна към мен и каза почти шепнешком:
— Дойдох да ви съобщя нещо.
— Да?
Той се засуети смутено, взе да върти шапката из ръцете си. Намигнах на Фицстивън и поведох Финк навън към коридора. Щом излязохме, затворих вратата и му рекох:
— Хайде, говори.
Финк облиза устни и ги избърса с опакото на мършавата си ръка. После каза все така полушепнешком:
— Дойдох да ви кажа нещо, което трябва да знаете.
— Е?
— Става дума за този Уидън, дето е бил убит.
— Е?
— Той беше…
Вратата на стаята ми се разтвори с изригване. Подът, стените и таванът се завъртяха под нас, около нас, над нас. Шумът беше прекалено силен, за да се чуе — рев, който се усещаше с тялото. Том Финк бе отнесен далеч от мен, заднишком. Имах достатъчно разум да се хвърля на пода в мига, в който почувствувах, че ще бъда издухан в обратна посока, затова най-лошото, което ми се случи, бе натъртено рамо от удара в стената. Финк бе спрян доста зле от рамката на една врата — ръбът й го улучи по тила. Той политна пак напред, прегъна се одве и падна по лице на пода — неподвижен, с изключение на кръвта, която се стичаше от главата му. Станах и тръгнах към стаята. Фицстивън представляваше обезобразена купчина кърваво месо и дрехи. Леглото ми гореше. По прозореца нямаше и следа от стъкло, нито от мрежа срещу комари. Всичко това се запечатваше машинално в паметта ми, докато залитах към стаята на момичето. Междинната врата бе отворена — вероятно от експлозията. Габриел клечеше върху леглото, с крака върху възглавницата. Нощницата й бе разкъсана на едното рамо. Зеленикавокафявите й очи, святкащи изпод кестенявите къдрици, прикрили челото, бяха като на хванато в капан обезумяло животно. По острата й брадичка блестеше слюнка. Беше сама в стаята.
— Къде е медицинската сестра? — Гласът ми бе сподавен. Габриел не отговори. Очите й, фокусирани върху мен, запазиха налудничавия си ужас. — Веднага се завий! — наредих. — Пневмония ли искаш да хванеш? — Тя не помръдна. Заобиколих леглото, повдигнах с една ръка завивката, а с другата посегнах да я сложа да легне. — Хайде, пъхни се вътре.