Доктор Джордж се върна от окръжния център с новината, че остатъкът от Фицстивън още дишал. Той беше силно възбуден. Трябваше да му крещя, за да чуе какво го питам относно Финк и Габриел. Чак тогава ми каза, че животът на Финк бил вън от опасност, а настинката на момичето била излекувана дотолкова, че можело да става от леглото, стига да пожелаело. Попитах как е с нервите, но той толкова бързаше да се върне при Фицстивън, че не бе в състояние да ми отдели повече внимание.
— Хм, да… разбира се — промърмори, докато се промъкваше странично покрай мен, по посока на колата си. — Тишина, спокойствие, никакви тревоги.
И изчезна.
Вечерях с Върнън и Фийни в ресторанта на хотела. Те смятаха, че не съм им разказал всичко, свързано с бомбата, и ме подложиха на кръстосан разпит, макар да не се осмелиха да ме обвинят право в очите, че крия нещо от тях. След вечеря се качих в новата си стая. Мики се беше проснал в леглото и четеше вестник.
— Иди да хапнеш — казах му аз. — Как е нашето бебе?
— Станала е. Как ти се струва — не й ли хлопа дъската?
— Защо? Какво прави?
— Нищо. Само се питам.
— Така е на празен стомах. По-добре иди се нахрани.
— Слушам, мистър „Континентал“ — рече той и излезе.
В съседната стая беше тихо. Ослушах се пред вратата, сетне почуках.
— Влез — каза гласът на мисис Хърман.
Бе седнала до леглото и бродираше крещящи пеперуди върху парче жълтеникав плат, опънато на гергеф. Габриел Колинсън беше в люлеещия се стол в противоположния край на стаята и гледаше намръщено стиснатите в скута си ръце — стиснати така, че кокалчетата бяха побелели, а пръстите — разперени. Беше с вълнения костюм, по който бе отвлечена. Той бе все така измачкан, но изчеткан и изчистен от калта. Не вдигна поглед към мен. Затова пък сестрата ме погледна и сбърчи лунички, за да ми се усмихне смутено.
— Добър вечер — поздравих аз, като се опитвах да въздействам жизнерадостно с появата си. — Скоро, изглежда, няма да имаме болни.
Това не предизвика никаква реакция у Габриел и прекалено силна у сестрата.
— Да, наистина, колко сте прав — възкликна тя с прекомерен ентусиазъм. — Вече не бих нарекла мисис Колинсън болна — тя става и се движи. И да ви кажа правичката, почти съжалявам за това — хи-хи-хи, — защото, уверявам ви, че не съм имала такава приятна пациентка, във всяко едно отношение. Навремето, като работех в болницата, точно това си казвахме с момичетата — колкото по-мил е пациентът, толкова по-малко време остава при пас, а пък неприятните живеят… искам да кажа, остават цяла вечност, че и отгоре. Поне така му се струва на човек. Спомням си веднъж… — Аз й смигнах и кимнах към вратата. Останалите думи умряха в отворената й уста. Лицето й пламна, сетне пребледня. Захвърли бродерията си, стана и занарежда плиткоумно: — Да, да, винаги е така. Е, аз да отида да проверя онези… нали знаете, как се казваха… Нали ще ме извините за няколко минутки?
И бързо излезе, странично, сякаш се страхуваше да не се промъкна зад гърба й и да я ритна отзад.
Щом вратата се затвори, Габриел вдигна очи от ръцете си и рече:
— Оуън е мъртъв.
Не ме попита, а го заяви, но можех да изтълкувам думите й само като въпрос.
— Не. — Седнах на мястото на сестрата и извадих цигари. — Жив е.
— А ще оживее ли? — Гласът й още беше дрезгав от простудата.
— Така казват лекарите — преувеличих аз.
— А ще бъде ли?… — Остави въпроса недовършен, но хрипкавият й глас звучеше напълно безпристрастно.
— Доста ще е осакатен.
— Още по-зле — рече тя повече на себе си, отколкото на мен. Аз се усмихнах. Ако бях толкова добър артист, за колкото се имах, то в усмивката ми би трябвало да проличи само добродушно веселие. — Смейте се — много сериозно продължи момичето. — Де да можехте със смях да оправите нещата. Само че няма да стане. То съществува. И винаги ще съществува. — Погледна ръцете си и прошепна: — Проклятие.
Произнесена с какъв да е друг тон, думата би прозвучала мелодраматично, нелепо, театрално. Но тя я отрони някак си машинално, без никакво чувство, като че ли изговарянето й бе станало навик. Представих си я как лежи нощем в мрака и си я повтаря безкрай, шепне я на тялото си, докато се облича, на лицето си, отразено в огледалото, час подир час, ден подир ден. Размърдах се в стола си и изръмжах:
— Я стига! Само защото някаква си злобарка си изкара на теб омразата и яда и надрънка врели-некипели…
— Не, не. Мащехата ми просто изрази с думи онова, което отдавна ми беше известно. Не знаех, че съм го получила от рода Дейн, но винаги съм го усещала в кръвта си. И как иначе? Та нали имам всички признаци на израждане. — Тя прекоси стаята, за да застане пред мен, и взе да върти глава наляво и надясно, повдигнала с две ръце къдриците си. — Ето, вижте ушите ми: мекото липсва, а в горната част са заострени. Нормалните хора нямат такива уши. Само животните. — Пак се обърна с лице към мен, вдигнала все така косите си нагоре. — Вижте и челото — вижте колко е малко, каква форма има… също като на животно. Ами зъбите ми? — оголи ги тя: бели, ситни, остри. — А формата на лицето ми? — Пусна косите си и ръцете й се плъзнаха по бузите, за да се сключат при странно изострената й брадичка.