Това, изглежда, й допадна. Очите и станаха почти щастливи. Но за момента бях изчерпал запаса си от думи и докато търсех нови и пусках тютюнев дим, блясъкът изчезна от погледа й.
— Радвам се… благодаря ви за тези думи, ако наистина сте искрен. — Безнадеждността отново се засели в тона й, ръцете отново скриха лицето й. — Но независимо от всичко тя беше права. Не можете да го отречете. Не може да не се съгласите, че животът ми е прокълнат, както и животът на всеки мой близък.
— Аз съм жив отговор на въпроса — заявих. — Напоследък доста често се навъртам около теб и бая се замесих в работите ти, а все още нищо не ми се е случило — нищо, което да не може да се оправи с един хубав сън.
— Да, ама не е същото — бавно ми възрази тя, намръщила чело. — Нямам лични отношения с вас. Връзката ни е професионална, свързана с работата ви. Разликата е голяма.
— А, не е вярно — засмях се аз. — Вземи например Фицстивън. Вярно, че той познаваше семейството ти, но тук се намираше във връзка с мен, заради мен, и поради тази причина е с една крачка по-отдалечен от теб. Защо тогава не пострадах преди него? Може би бомбата е била предназначена за мен? Твърде е възможно. Но това ни навежда на мисълта за човешка ръка, която се крие зад всичко — ръка, която може и да обърка нещата, а не непогрешимото ти проклятие.
— Не сте прав — прошепна момичето, загледано втренчено в коленете си. — Оуън ме обичаше.
Реших да не се показвам изненадан.
— Ти да не би?…
— Не, моля ви! Моля ви — не ме карайте да говоря за това. Сега не съм в състояние — след всичко, което се случи тази сутрин. — Тя сви рязко рамене и додаде сухо: — Споменахте нещо за непогрешимото проклятие. Не знам дали ме разбирате неправилно, или само се преструвате, за да ме изкарате глупачка. Аз не вярвам в непогрешимостта на проклятието, не вярвам, че то е дело на господа бог или на дявола. — Беше напълно сериозна, а не говореше, колкото да промени темата. — Не може ли обаче… няма ли хора, които са изцяло — до мозъка на костите си — зловредни и отравящи… събуждащи най-лошото у всеки, който ги наближи? Е, не може ли?…
— Има такива хора — почти се съгласих аз. — Когато пожелаят.
— Не, не става дума дали го желаят, или не. Напротив — когато от сърце и душа не го искат. Така е уверявам ви. Обичах Ерик, защото беше чист и добър. Вие го познавахте. Достатъчно добре го познавахте и знаете какви са хората, за да разберете какво имам предвид. Обичах го такъв и такъв именно го исках. И тогава, щом се оженихме… — Тя потрепера и ми подаде и двете си ръце. Дланите й бяха сухи и горещи, а връхчетата на пръстите й — ледени. Трябваше да ги стисна здраво, за да не се впият ноктите й в месото ми.
— Девствена ли се омъжи за него? — попитах.
— Да, и още съм. Аз…
— Няма какво толкова да се разстройваш по този повод. Страдаш от обичайните глупави предразсъдъци. Освен това вземаш наркотици, нали? — Тя кимна. — Това намалява интереса към секса, така че най-нормалното отношение към него от страна на някой друг започва да ти се струва ненормално. Ерик беше твърде млад, твърде влюбен в теб и вероятно достатъчно неопитен, за да бъде и непохватен. Така че недей да правиш от мухата слон.
— Работата не е само в Ерик — възрази ми тя. — Всички мъже около мен. Не ме мислете за самонадеяна. Знам, че не съм хубава. Но не искам да съм и зловредна. Не искам. Защо мъжете… Защо всички мъже, които съм…
— Да не би мен да имаш предвид?
— Не, знаете, че не говоря за вас. Моля ви, не ми се подигравайте.
— Значи има и изключения. Сещаш ли се за още някои? Мадисън Андрюс например?
— Ако изобщо го познавате или сте чували за него, нямаше да ми задавате този въпрос.
— — Така е — съгласих се. — Но няма защо да му приписваш проклятието — в случая става дума по-скоро за втора природа. Много ли беше нахален?
— Бих го нарекла мръсник — тъжно изрече момичето.
— Отдавна ли беше?
— Може би преди година и половина. Нищо не споменах на баща си и на мащехата си. Аз… срамувах се, че мъжете се държат така с мен и че…
— А откъде си толкоз сигурна — изръмжах, — че повечето мъже не се държат така към повечето жени? Кое те кара да си въобразяваш, че си кой знае колко особен случай? Ако ушите ти наистина са толкоз остри, тогава ще чуеш същите оплаквания от хиляди жени из цял Сан Франциско и бога ми, нищо чудно половината от тях да са напълно искрени.
Тя си дръпна ръцете и сковано изправи гръб. Лицето й леко порозовя.
— Ето, че ме накарахте да се почувствувам глупачка.