— Измъкни се, без да те видят, и го намери. Предупреди го да внимава бандата репортери да не го надушат, дори с риск да изгуби за известно време следите на Андрюс. Ако разберат, че го следим, по първите страници ще се развихри невиждана история, а хич не ми се иска.
Мисис Хърман тъкмо слизаше по стълбите. Попитах я къде е Андрюс.
— Горе в голямата стая.
Качих се. Габриел, в тъмна копринена рокля с дълбоко деколте, седеше сковано, с изправен гръб, на ръба на кожен люлеещ се стол. Лицето й бе бледо, намусено. Беше вперила поглед в опъната между пръстите си носна кърпичка. Вдигна очи към мен и сякаш се зарадва на появата ми. Андрюс стоеше с гръб към камината. Белите му вежди, коса и мустаци стърчаха във всички посоки от ъгловатото му розово лице. Прехвърли намръщената си физиономия от момичето към мен и сякаш не се зарадва на появата ми.
— Здравейте — поздравих аз и се подпрях на ръба на една маса.
— Дойдох, за да отведа мисис Колинсън обратно в Сан Франциско.
Тя не каза нищо.
— В Сан Франциско или в Сан Матео? — попитах аз.
— Какво искате да кажете с това? — Рошавите му бели вежди се спуснаха толкова ниско, че закриха почти изцяло сините му очи.
— — Един господ знае. Нищо чудно умът ми да е покварен от въпросите, конто ми задаваха отвън вестникарите.
Той почти не трепна. Произнесе бавно, натъртено:
— Мисис Холдорн ме извика, за да се консултира с мен в качеството ми на юрист. Отидох, за да й разясня, че при дадените обстоятелства ще ми бъде съвършено невъзможно да й давам съвети или да бъда неин адвокат.
— Нямам нищо против — рекох. — И не виждам на кого му влиза в работата това, че са ви били нужни трийсет часа, за да й обясните становището си.
— Точно така.
— Но на ваше място бих си мерил приказките пред репортерите, които чакат отвън. Знаете ги що за подозрителен народ са — и то без никаква причина.
Той отново се обърна към Габриел и заговори тихо, но с известна доза нетърпеливост:
— Е, Габриел, ще дойдеш ли с мен?
— Да отида ли? — попита ме тя.
— Само ако много ти се иска.
— Нне… не ми се иска.
— Значи решено — казах.
Андрюс кимна и пристъпи напред, за да се ръкува с нея.
— Съжалявам, скъпа, но трябва да бързам да се прибера обратно в града. На твое място бих прекарал телефон тук — за да можеш в случай на нужда да се свържеш с мен. — Тон отклони поканата й за вечеря, пожела ми с известна доза любезност „лека нощ“ и излезе. Видях го след малко от прозореца как влиза в колата и почти не обръща внимание на накачулилите го вестникари.
Когато се извърнах от прозореца, Габриел ме гледаше намръщено.
— Какво имахте предвид с това Сан Матео? — попита тя.
— Приятелски ли са отношенията му с Арония Холдорн? — попитах и аз на свой ред.
— Представа си нямам. Защо? И защо разговаряхте с него по този начин?
— Причините са детективски. На първо място има слухове, че управляването на твоето наследство му помага самият той да се задържи на повърхността. Може и да не е вярно, но не е излишно да го посплаши човек, та да започне да слага в ред нещата, ако е правил нередни работи. Няма нужда като капак на всичките ти неприятности да останеш и без пари.
— Значи той… — започна момичето.
— Има на разположение една седмина или поне няколко дена, за да оправи всичко. Би трябвало да е достатъчно.
— Но…
Мисис Хърман, която ни повика за вечеря, сложи край на разговора. Габриел почти не яде. Двамата с нея бяхме единствените, които разговаряха на масата, докато не накарах Мики да ни разкаже за един свой случай в Юрика, където трябвало да се представя за чужденец, изобщо не говорещ английски. Тъй като освен английски той не знаеше никакъв друг език, а населението на Юрика съдържа поне по един екземпляр от всички възможни националности, дошло му твърде нанагорно да се държи така, че никой да не разбере за какъв се представя. Разказът му беше дълъг и много забавен. Може и да не лъжеше — но на него винаги му доставяше голямо удоволствие да се прави на малоумен. След вечеря двамата с него се поразходихме навън, докато пролетната нощ не потопи околностите в мрак.
— МакМан ще дойде утре сутрин — уведомих го аз. — Двамата с него ще вардите. Поделете си работата както намерите за добре, но един трябва да е на пост неотлъчно.
— А ти, разбира се, се нагърбваш с най-трудното — възмути се той. — Какво всъщност правим тук — капан ли устройваме?
— Може би.
— Ъхъ. Може би. Представа си нямаш какво вършиш. Мотаеш се като муха без глава и чакаш талисманът в джоба ти да проработи.
— На глупаците винаги им се струва, че плодът на успешния замисъл е просто късмет. Дик каза ли нещо ново?