— Не. Проследил Андрюс от тях дотук, никъде не се е отбивал.
Входната врата се отвори и върху верандата падна сноп жълта светлина. Габриел, наметнала тъмен шал върху раменете си, се появи в светлината, затвори вратата и слезе на покритата с чакъл пътека.
— Ако искаш, иди да поспиш сега — обърнах се към Мики. — Ще те събудя, като реша да си лягам. Ти ще вардиш после до сутринта.
— Ама и ти си голяма работа — засмя се той в тъмното. — Направо ще ме умориш.
— В колата има един галон джин.
— Ъ?! Защо не каза досега, ами само ми губиш времето с празни приказки.
И тревата на сочната морава заскърца под неговите отдалечаващи се стъпки. Аз пресрещнах момичето.
— Каква чудесна нощ — рече то.
— Да, но няма защо да бродиш сама из тъмното дори ако неприятностите ти са, кажи-речи, свършили.
— Нямах такова намерение — хвана ме Габриел под ръка. — А какво означава „кажи-речи“?
— Означава, че остават още някои дреболии — като например морфинът.
Тя потрепера.
— Имам само за тази нощ. Вие ми обещахте…
— Сутринта ще получа петдесет грама.
Не каза нищо, сякаш чакаше да продължа. Аз обаче замълчах. Пръстите й върху ръкава ми се размърдаха.
— Нали казахте, че няма да е трудно да се излекувам — произнесе почти като въпрос и имах чувството, че очаква да отрека изобщо някога да съм споменавал такова нещо.
— Да, няма да е трудно.
— Казахте, че може би… — Тя не довърши.
— Че ще опитаме, докато сме тук в къщата ли?
— Да.
— А ти искаш ли? Ако не искаш, всичко е безсмислено.
— Дали искам? — Тя ми препречи пътя, застана с лице към мен. — Че аз ще дам… — Хълцането й сложи край на изречението. След малко гласът й се възвърна — висок, писклив: — Истината ли ми говорихте досега? Кажете! Онова, което ми казахте — снощи и днес следобед, — вярно ли е или само правдоподобно? На вашата искреност ли вярвам, или защото сте се научили — за професионални нужди — да убеждавате хората?
Може да беше луда, но не и глупава. Отговорих й по моя преценка най-доброто за дадения момент:
— Твоята вяра в мен се гради на моята вяра в теб. Ако моята е неоправдана, същото се отнася и за твоята. Затова нека първо аз да ти задам един въпрос: излъга ли ме, когато каза, че не искаш да бъдеш зловредна?
— Истина е, не искам!
— Добре тогава — заявих категорично като че ли това решаваше всичко. — В такъв случай, щом като искаш да се откажеш от този боклук, ще те откажем.
— Колко… колко време ще продължи?
— Да речем, една седмица — най-много. Може би по-малко.
— Наистина ли? Няма да е по-дълго?
— Една седмица е трудното. А след това известно време ще трябва много да внимаваш, докато организмът ти си възвърне нормалните обороти, но поне вече няма да си морфинистка.
— А ще страдам ли… много?
— Два-три дни ще бъде ужасно, но не колкото ти си мислиш отсега, а волята, наследена от баща ти, ще те накара да понесеш всичко.
— Ами, ако — започна тя бавно — разбера някъде по средата, че повече не мога, ще…
— А, не! Изключено! — отрязах я аз жизнерадостно. — Започнеш ли веднъж, ще караш докрай.
Габриел отново потрепера.
— Кога ще започнем?
— Вдругиден. Утре си вземи обичайната доза, но не се запасявай и от нищо не се бой. За мен ще бъде още по-трудно — ще трябва да те понасям.
— Нали ще разберете… ще се отнесете снизходително… ако не се държа добре, докато провеждам лечението… Дори и да съм много лоша?
— Не знам. — Не исках да я насърчавам да прави с мен каквото й скимне. — Не е истински добър онзи човек, когото и най-дребните неприятности могат да превърнат в лош.
— Да, ама… — Тя млъкна, сбърчи челцето си и каза: — Не може ли да отпратим мисис Хърман? Не ми се иска… Не искам да ме гледа такава.
— Още утре сутринта ще се отърва от нея.
— И ако… нали няма да пускате никого при мен…, ако съм много… много ужасна?
— Няма — обещах. — Обаче да се разберем: виждам, че се готвиш да ми изнесеш програма. Престани да се вълнуваш от тази страна на въпроса. Ще се държиш като хората. Не искам никакви маймунджилъци.
Габриел се изсмя внезапно и ме попита:
— Ще ме набиете ли, ако не се държа добре?
Отговорих, че все още е достатъчно млада, за да й се отрази добре един хубав бой.
21. АРОНИЯ ХОЛДОРН
Мери Нуньес пристигна на другата сутрин в седем и половина. Мики Линан откара мисис Хърман в Кесада, остави я там и се върна с МакМан и пълен багажник с храна. МакМан беше як, набит бивш военен, който ходеше много изправен. Десетте години, прекарани из тихоокеанските острови, бяха спекли мрачното му лице със стиснати устни и изпъкнали челюсти в цвят тъмен махагон. Той бе идеалният войник — отиваше, където го изпратиш, стоеше, където го сложиш и не бъкаше от собствени идеи, които да му пречат да изпълнява онова, което му наредиш.