Подаде ми пакетчето от аптеката. Занесох горе на Габриел десет грама морфин. Тя тъкмо закусваше в леглото. Очите и сълзяха, лицето й беше влажно, посивяло. Като видя пликчетата в ръцете ми, бутна подноса встрани, възторжено протегна ръце и замърда нетърпеливо с рамене.
— Елате пак след пет минути — обърна се към мен.
— Можеш да си направиш инжекцията пред мен, няма да се изчервя.
— Но аз — каза — ще се изчервя. — И наистина се изчерви.
Така че излязох, затворих вратата, облегнах се на рамката и чух шумоленето на хартия, потропването на лъжичка по стъклена чаша. След малко тя извика:
— Готово.
Влязох пак в стаята. От едното пликче беше останало само смачкано топче бяла хартия. Останалите никъде не се виждаха. Беше се облегнала на възглавниците с притворени очи, доволна като котка, излапала златните рибки от аквариума. Усмихна ми се мързеливо и рече:
— Много сте мил. Знаете ли какво ми се прави днес? Искам да се наобядвам и да отида на брега на морето — цял ден да се излежавам на слънцето.
— Няма да ти се отрази зле. Вземи Линан или МакМан да ти прави компания. Сама не бива да ходиш никъде.
— А вие какво ще правите?
— Ще отида в Кесада, ще отскоча до окръжния център, а може да стигна чак до Сан Франциско.
— Не може ли и аз да дойда? Поклатих глава.
— Имам работа, а ти трябва да почиваш.
— Аха — рече тя и посегна към кафето си. Аз се обърнах към вратата. — А останалият морфин? — попита над ръба на чашата. — Нали сте го прибрали на сигурно място?
— Да — уверих я, като се потупах по джоба на сакото и й се усмихнах широко.
В Кесада останах половин час, поговорих с Роли и изчетох вестниците от Сан Франциско. Бяха започнали да атакуват Андрюс с намеци и въпроси, които стигаха до ръба на клеветата. Това беше добре. Заместник-шерифът нямаше какво да ми каже.
Оттам отидох в окръжния център. Върнън беше на заседание в съда. Двайсетминутният ми разговор с шерифа не допринесе с нищо за общата ми култура. Обадих се в агенцията и разговарях със Стария. Той ми каза, че Хюбърт Колинсън — нашият клиент — изразил известно учудване от продължаването на операцията, защото предполагал, че смъртта на Уидън изяснявала въпросителните около убийството на сина му.
— Кажи му, че не е така — заръчах аз. — Убийството на Ерик е свързано пряко с неприятностите на Габриел и не можем да разнищим едното, без да изясним другото. Сигурно ще ни трябва още една седмица. Колинсън е свестен човек — уверих Стария. — Ще се съгласи, ако му го обясниш както трябва.
— Много се надявам — хладно отвърна шефът. Никак не беше радостен, че петима от оперативните му работници се занимават с дело, за което предполагаемият клиент може да откаже да плати.
Потеглих за Сан Франциско, вечерях в Сейнт Джърмейн, отбих се в квартирата да си сменя костюма и да напълня една чанта с чисти ризи и други подобни и се върнах в къщата в заливчето малко след полунощ. Докато прибирах колата под навеса — все още карахме Фицстивъновата — от тъмнината изплува МакМан. Доложи, че в мое отсъствие нищо ново не се било случило. Влязохме заедно в къщата. Мики беше в кухнята, прозяваше се и си наливаше чашка, преди да смени МакМан на пост.
— Легна ли си мисис Колинсън? — попитах.
— Лампата й още свети. Цял ден не е мръднала от стаята си.
Ние с МакМан направихме компания на Мики на чашка джин и се качихме горе. Почуках на стаята на момичето.
— Кой е? — попита. Казах й кой съм. — Какво има?
— Сутринта не закусвай.
— Така ли? — И добави, сякаш за малко е щяла да забрави да ми го каже: — Ах, да — реших да не ви подлагам на всички неприятности, свързани с лечението ми. — Отвори вратата, застана в процепа и ми се усмихна прелюбезно, пъхнала пръст в сгъвката на някаква книга. — Добре ли прекарахте?
— Да — отвърнах, извадих останалите пликчета морфин от джоба си и й ги подадох. — Тогава няма защо да разнасям това със себе си.
Тя не ги взе. Изсмя се и каза:
— Ама вие наистина сте голям грубиянин.
— Както искаш — ти ще се лекуваш, не аз. — Прибрах морфина обратно в джоба си. — Ако… — Млъквах, за да се ослушам. Долу в антрето беше изскърцала дъска. Сега до слуха ми достигна приглушен звук, сякаш боси крака се влачеха по пода.
— Това е Мери, която бди над мен — весело прошепна Габриел. — Отказа да се прибере вкъщи и ще спи горе на тавана. Намира, че никак не е безопасно да бъда в една къща с вас и приятелите ви. Предупреди ме да внимавам. Каза, че сте били — какво беше? — ах, да… вълци. Вярно ли е?