— Не е далеч от истината. Значи няма да забравиш — сутринта никаква закуска.
На другия ден следобед й дадох първата доза от сместа на Вик Далас и още три през двучасови интервали. Целия ден прекара в стаята си. Беше събота. В неделя взе десет грама морфин и беше бодра и весела; реши, че едва ли не вече се е излекувала. В понеделник й дадох остатъка от сметката и денят премина също като съботата. Мики Линан се върна от окръжния център с новината, че Фицстивън е дошъл в съзнание, но бил толкова слаб и така превързан, че едва ли би могъл да каже нещо дори ако лекарите му разрешат; Андрюс пак ходил в Сан Матео при Арония Холдорн, която от своя страна отишла в болницата, за да види Финк, но шерифът отказал да я пусне.
Във вторник стана интересно. Когато занесох на Габриел подноса със закуската от портокалов сок, тя бе станала и се бе облякла. Очите й светеха, беше неспокойна, разговорчива, смееше се с повод и без повод, докато споменах — между другото, — че няма да получи повече морфин.
— Искате да кажете никога? — Паника помрачи лицето й, проникна в гласа й. — Вие се шегувате, нали?
— Не.
— Но аз ще умра! — Очите й плувнаха в сълзи, които се застичаха по дребното й бяло лице. Започна да кърши ръце. Беше по детински трогателна. Трябваше да напомня сам на себе си, че сълзите са един от признаците на резултатното лечение. — Сам знаете, че не се прави така. Не очаквам да получавам колкото преди, но трябва постепенно да ми намалите дозата. Не можете да я спрете така изведнъж. Шегувате се. Аз ще умра! — И поплака още при мисълта за смъртта.
Принудих се да се засмея — все едно, че й съчувствам, но въпреки това ми е забавно.
— Глупости! — заявих бодро. — Най-големият ти проблем ще бъде твоята прекалена жизненост. Още ден-два, и ще се оправиш.
Тя прехапа устни, успя най-сетне да докара нещо като усмивка на лицето си и ми протегна двете си ръце.
— Ще ви повярвам. Вече ви вярвам. И ще ви вярвам каквото и да ми говорите.
Ръцете й бяха влажни и лепкави. Стиснах ги и рекох:
— Чудесно. А сега обратно в леглото. Ще надзъртам в стаята ти сегиз-тогиз, а ако междувременно имаш нужда от нещо, викай.
— Нали няма да ходите никъде днес?
— Няма — обещах.
Цял следобед се държа доста мъжки. Разбира се, в смеха й, когато се присмиваше на самата себе си между кризисните моменти, в които я нападаха пристъпи на кихане и прозяване, нямаше особено веселие, но важното бе, че се опитваше да се смее. Към пет, пет и половина пристигна Мадисън Андрюс. Видях колата му от прозореца и го пресрещнах долу на верандата. Червендалестото му лице бе прибледняло и сега беше бледооранжево.
— Добър вечер — вежливо ме поздрави той. — Бих желал да поговоря с мисис Колинсън.
— Ще й предам каквото имате да й кажете — предложих си услугите.
Той свъси белите си вежди и лицето му донякъде възвърна естествената си руменина.
— Искам да се видя с нея! — Това беше нареждане.
— Тя обаче не желае да ви види. Искате ли да й съобщите нещо?
Всичката руменина се бе върнала върху лицето му. Очите му мятаха мълнии. Бях застанал между него и вратата. Не можеше да влезе, ако не се отместех. За миг ми се стори, че ще ме бутне встрани. Не се притесних особено — имах преимущество от десет килограма и двайсет години; Андрюс заби брадичка във врата си и заяви властно:
— Мисис Колинсън трябва да се върне в Сан Франциско заедно с мен. Не може да остане тук. Всичко това е крайно нелепо.
— Няма да се върне в Сан Франциско — възразих. — Ако се наложи, окръжният прокурор ще нареди да остане тук като свидетел по делото. Опитайте се да скроите някакъв адвокатски номер, и ще ви създадем главоболия от съвсем различно естество. Казвам ви всичко това, за да сме наясно. Ще докажем, че може да представлявате опасност за нея. Откъде да знаем, че не сте правили нещо нередно с наследството й? Откъде да знаем, че не възнамерявате да се възползувате от състоянието й в момента, за да замажете някои нередни машинации с парите й? Нищо чудно дори да замисляте затварянето и в лудница, за да продължите да държите имуществото й в ръцете си.
В погледа му забелязах болка, макар че във всички останали отношения устоя на артилерийския ми огън. Когато възвърна дъха си и съумя да преглътне, понита:
— Габриел мисли ли така? Лицето му беше тъмнопурпурно.
— Не съм казал такова нещо — опитах се да бъда любезен. — Просто искам да знаете с какво ще излезем в съда. Вие сте адвокат и няма защо аз да ви казвам, че може да няма нищо общо между истината и представеното в съда… или предоставеното на пресата.