Болката се разпространи от дъното на погледа му, избута червенината от лицето му, сковаността от тялото му. Въпреки това той се задържа гордо изправен и гласът му не трепна:
— Можете да предадете на мисис Колинсън, че тази седмица ще върна на съда пълномощното си заедно с отчет за начина, по който съм управлявал имуществото й, и ще помоля да бъда освободен от задълженията си.
— Чудесно — отвърнах, но ми домъчня за стария човечец, който се затътри към колата си и бавно влезе вътре. Изобщо не казах на Габриел, че е идвал. Наред с прозяването и кихането бе започнала и да хленчи, очите й сълзяха. Лицето, тялото и ръцете й бяха запотени. Не можеше да сложи нищо в уста. Постоянно я наливах с портокалов сок. Всякакви шумове и миризми — дори най-слабите и приятните — й причиняваха болка и тя постоянно се въртеше и подскачаше в леглото си.
— Ще стане ли много по-тежко? — попита.
— Не много. Няма да е непоносимо. Когато слязох долу, Мики Линан ме чакаше.
— Мексиканката си набави нож — съобщи ми радостно.
— Ами?
— Да. Същия, с който режех лимони за смрадливия джин, закупен от теб със специално намаление или може би си го взел на заем, защото собственикът му е бил убеден, че ще го върнеш непокътнат — никой не би могъл да го вкуси. Нож за рязане на плодове — десетинасантиметрово острие от неръждаема стомана, за да не остави в теб следи от ръжда, като ти го забучи в гърба. Не го намерих и я попитах къде е, но тя не ме погледна като друг път — сякаш съм пуснал отрова в селския кладенец, — а заяви, че нищо не знаела. Обаче веднага ми стана ясно, че го е взела, защото досега не ме е гледала по този начин.
— Колко си интелигентен — възхитих се аз. — Дръж я тогава под око. Тя не ни обича особено.
— Аз ли да я държа под око? — ухили се широко Мики. — Ако питаш мен, всеки трябва да си отваря очите на четири и най-вече ти, защото те е нарочила и по всяка вероятност теб ще наръга. Какво толкова си й направил? Надявам се, че не си бил чак такъв глупак — да се подиграеш с чувствата на една мексиканка.
Това не ми се стори смешно, но може и да грешах.
Арония Холдорн пристигна малко преди да се смрачи с огромна лимузина „Линколн“, шофирана от негър в униформа, който наду клаксона, щом вкара колата в алеята пред къщата. Бях в стаята на Габриел, когато мощната свирка ревна. Тя така подскочи, че щеше да падне от леглото, ужасена до смърт от — както несъмнено се бе сторило на свръхчувствителния й слух — адската врява.
— Какво беше? Какво беше това? — развика се тя. Зъбите й тракаха и тялото й тресеше леглото.
— Шшт — зауспокоявах я аз. Бях придобил нелоши лекарски похвати. — Просто клаксон, и нищо друго. Посетители. Ще сляза долу да ги отпратя.
— Нали няма да пуснете никого при мен? — помоли ме тя.
— Няма. Бъди послушна, а аз ей сега ще се върна. Когато излязох от къщата, Арония Холдорн стоеше до лимузината и разговаряше с МакМан. В мътната светлина на сумрака лицето й между черната шапка и черното кожено палто изглеждаше като мургава овална маска, но бляскавите й очи бяха съвсем живи.
— Здравейте — поздрави ме тя и ми подаде ръка. Гласът й можеше да пусне тръпки по гърба на който и да е мъж. — Радвам се за мисис Колинсън, че сте тук при нея. Ние двете имахме случай да се убедим в качествата ви на закрилник — нали дължим живота си на вас.
Така си беше, но вече ми бе казвано. Махнах с ръка, което трябваше да означава скромно нежелание да се зачеква темата, и я парирах, преди да си е направила устата.
— Толкова съжалявам, че мисис Колинсън не може да ви приеме. Не се чувствува добре.
— Ах, а на мен така ми се искаше да я видя, поне за минутка. Не смятате ли, че ще й бъде от полза? — Казах, че съжалявам. Тя, изглежда, се примири, макар да додаде: — Дошла съм чак от Сан Франциско, за да се срещна с нея.
Опитах номера с:
— Мистър Андрюс не ви ли каза… — като оставих тя да си довърши въпроса.
Но Арония Холдорн премълча. Обърна се и бавно закрачи през моравата. Нищо не ми оставаше, освен да тръгна редом с нея. От нощния мрак ни деляха броени минути. След малко, когато се бяхме отдалечили на трийсет-четирийсет крачки от колата, тя рече:
— Мистър Андрюс мисли, че го подозирате.
— Има право.
— В какво го подозирате?
— В машинации с наследството. Нищо определено не знам, разбира се — просто го подозирам.
— Наистина ли?
— Наистина. И то само в това.
— Бих казала, че е напълно достатъчно — На мен ми стига. Но на вас едва ли.
— Моля?
Почвата, на която бях стъпил спрямо тази жена, никак не ми харесваше. Боях се от нея. Събрах накуп всички факти, с които разполагах, прибавих някои предположения и скочих в празното пространство: