— Когато са ви пуснали от затвора, извикали сте Андрюс, измъкнали сте от него всичко, което му е било известно, и щом сте научили, че той злоупотребява с парите на момичето, сте решили, че това е твърде добра възможност да объркате цялата игра, като хвърлите подозрението върху него. Всички знаят, че на горкия старец му е слаб ангелът — той би бил пластелин в ръцете на жена като вас. Не знам какви са намеренията ви спрямо него, но Андрюс вече не е на себе си, а вие сте пуснали и вестниците по следите му. Предполагам, че сведенията за финансовите му игри са били подхвърлени от вас. Излишно е, мисис Холдорн. Няма да мине. Откажете се. Е да, може да го предизвикате да извърши някакво престъпление и да го натопите в голяма кал — откак стрелите се насочиха срещу него, той е направо обезумял. Но каквото и да стори, то няма да прикрие извършеното от някой друг в миналото. Обеща да приведе в ред наследството и да го предаде в други ръце. Оставете го на мира. Номерът ви няма да мине. — Извървяхме още десетина крачки, без тя да каже нещо. Под краката ни се появи пътека. — Тази пътека води към скалите, откъдето е бил бутнат Ерик Колинсън. Познавахте ли го?
Тя рязко си пое дъх, почти изхлипа, но когато ми отговори, гласът й беше равен, тих и мелодичен:
— Знаете, че го познавах. Защо тогава питате?
— Детективите обичат да задават въпроси, на които знаят отговорите. Защо дойдохте, мисис Холдорн?
— И това ли е въпрос, на който предварително знаете отговора?
— Да, знам, че може да има две причини за идването ви — или е едната, или са и двете.
— Така ли?
— Първо, за да разберете доколко сме се приближили до отговора на загадката, нали?
— И аз страдам от нормално човешко, любопитство — призна си тя.
— Нямам нищо против да оправдая в това отношение пътуването ви. Знам отговора.
Тя спря насред пътеката, а очите й в гъстия здрач сякаш фосфоресцираха. Сложи ръка на рамото ми — беше по-висока от мен. Другата ръка бе пъхнала в джоба на палтото си. Приближи лице до моето. Заговори много бавно, като че ли се стараеше на всяка йена да бъде разбрана:
— Кажете ми истината. Не ме заблуждавайте. Не желая излишно да причинявам някому вреда. Почакайте, не бързайте — помислете, преди да ми отговорите, и ми вярвайте, че моментът никак не е подходящ за преструвки, блъфиране или лъжи. А сега ми кажете истината: известен ли ви е отговорът?
— Да.
Тя се усмихна едва-едва, свали ръка от рамото ми и добави:
— Тогава няма защо да кръстосваме шпаги.
Метнах се отгоре й. Ако беше стреляла през джоба си, може би щеше да ме опатка. Но тя се опита да извади пистолета. А в това време аз вече я бях стиснал за китката. Куршумът се заби в земята между краката ни. Ноктите на свободната й ръка изровиха в бузата ми три кървави бразди. Подпъхнах глава под брадичката й, извъртях бедрото си към нея, преди да ме фрасне с коляно, придърпах я силно, обгръщайки я с една ръка, и извих ръката с пищова зад гърба й. Докато падахме, изпусна оръжието. Намерих се отгоре й. Останах така, докато напипах пистолета. Вече ставах, когато се появи МакМан.
— Всичко е наред — обърнах се към него, но имах доста неприятности с гласа си.
— Да я цапардосам ли? — попита той, загледан във все още лежащата жена.
— Не, всичко е наред. Ти се погрижи шофьорът да не ни причини главоболия.
Той си тръгна. Жената седна, подпъхна крака под себе си и започна да разтрива китката си.
— А това — рекох — бе втората причина за посещението ви, макар, честно казано, да мислех, че куршумът е предназначен за мисис Колинсън. — Тя стана. Не й помогнах, за да не разбере, че едва се държа на краката си. — Щом сме стигнали дотук — добавих, — няма да ни навреди да си поговорим, дори, напротив, може да имаме полза от това.
— Не мисля, че на този етап ще има полза от каквото и да било. — Тя оправи шапката си. — Твърдите, че знаете. В такъв случай лъжите са излишни, а само те биха помогнали. — Сви рамене и попита: — Е, а сега?
— Сега нищо, ако обещаете да запомните, че е отминал моментът на отчаяното безразсъдство. Тази работа се дели на три части: да те хванат, да те осъдят, да те накажат. Ако сте съгласна, че за първото е вече късно — с нищо не можете да помогнете, — тогава сама знаете що за стока са калифорнийските съдилища и затвори.
— Защо ми казвате това? — изгледа ме тя с любопитство.
— Защото съм свикнал да стрелят по мен и защото, като приключи някое дело, обичам всичко да е ясно. Не ме интересува дали ще бъдете осъдена за участието си в това престъпление и много ми досаждате, като си пъхате носа точно в този момент и се опитвате да замътите водата. Вървете си у дома и се дръжте прилично.