Върнахме се при лимузината, без да си кажем нито дума повече. Там тя се обърна към мен, подаде ми ръка и рече:
— Мисля — още не знам със сигурност, — че ви дължа дори повече отпреди.
Не поех ръката й и премълчах. И може би защото я беше протегнала, тя добави:
— Бихте ли ми върнали пистолета?
— Не.
— А бихте ли предали на мисис Колинсън най-добрите ми пожелания? Кажете й, че много съжалявам, задето не можахме да се видим.
— Ще й кажа.
— Довиждане — рече и влезе в колата.
Аз си свалих шапката и тя потегли.
22. ИЗПОВЕДНА
Мики Линан ми отвори входната врата. Погледна издраното ми лице и избухна в смях:
— Ама ти наистина виждаш големи мъчнотии с тия жени. Защо не опиташ с добро, преди да започнеш насила? Би си спасил много кожа. — Посочи с палец тавана. — Качи се горе и гледай да уредиш нещо с онази там. Голяма врява вдига.
Отидох в стаята на Габриел. Беше седнала насред разбърканото си легло. Скубеше си косите. Подгизналото в пот лице беше на трийсет и пет годишна жена. Издаваше гърлени звуци като ранено животно.
— Трудничко е, нали? — обадих се откъм вратата.
Тя свали ръце от косата си.
— Нали няма да умра? — изскимтя през здраво стиснати зъби.
— Изключено.
Момичето изхлипа и си легна. Оправих завивките и ги метнах отгоре й. Оплака се, че в гърлото й била заседнала буца, че я болели челюстите и сгъвките зад коленете.
— Нормални симптоми — уверих я аз. — Скоро ще престанат и спазмите ще се разредят.
Някой задращи леко по вратата. Габриел скочи в леглото и извика:
— Не ме оставяйте пак!
— Само до вратата — обещах и отидох да отворя. Беше МакМан.
— Мери мексиканката — зашепна ми той — се криеше в храстите и ви следеше — теб и онази жена. Зърнах я, когато се измъкна оттам, и я проследих до долния път. Спря лимузината и разговаря с жената — пет или десет минути. Не можах да се приближа достатъчно, за да ги чуя.
— Къде е сега?
— В кухнята. Върна се, а онази с колата продължи по пътя. Мики твърди, че мексиканката е задигнала някакъв нож и ще ни създаде главоболия. Има ли основания, как мислиш?
— Обикновено има — признах. — Тя е изцяло на страната на мисис Колинсън, а е решила, че намеренията ни спрямо нея не са добри. Защо, по дяволите, не си гледа своята работа! Изглежда, е подразбрала, че мисис Холдорн не си пада по нас, решила е, че е на страната на мисис Колинсън, и е отишла да я моли за съдействие. Надявам се, че мисис Холдорн е била достатъчно разумна да й каже да се държи прилично. Така или иначе, не виждам какво друго можем да направим, освен да не я изпускаме от очи. Няма смисъл да я гоним — все някой трябва да ни готви.
Когато МакМан си тръгна, Габриел се сети, че някой е идвал, и ме попита кой е бил, какъв е бил изстрелът, който чула, и защо ми е издрано лицето.
— Арония Холдорн идва — казах й — и си изтърва нервите. Нищо не ми стори. Вече си отиде.
— Дошла е да ме убие — обяви момичето, без да се вълнува, сякаш съобщаваше сигурен факт.
— Възможно е. Не си призна. Защо й е да те убива?
Отговор обаче не получих.
Настъпи безкрайна мъчителна нощ. По-голямата й част прекарах в стаята на Габриел, в люлеещ се кожен стол, който бях домъкнал от хола. Тя спа около час и половина, на три дози. И трите пъти излизаше от кошмарите си с оглушителни писъци. Аз задрямвах, когато ме оставеше на мира. От време на време в коридора се чуваха тихи стъпки — Мери Нуньес бдеше над господарката си, предполагах аз. Срядата беше още по-безкрайна и по-мъчителна. Някъде към обяд и мен ме заболяха челюстите като Габриел, толкова бях стискал зъби. Тя беше в разгара на кризата. Очите я боляха нетърпимо от светлината, всеки звук й причиняваше непоносими мъки, и най-леката миризма бе ужасна за обонянието й. Копринената нощница й тежеше, допирът на чаршафите терзаеше кожата й. Всеки неин нерв тормозеше непрестанно мускулите й. Обещанията, че няма да умре, вече не помагаха: животът бе изгубил за нея привлекателността си.
— Ако искаш, престани да се стягаш и контролираш — предложих аз. — Отпусни се и се отдай на нервната криза. Аз ще се погрижа за теб.
Тя взе, че ме послуша, та трябваше да се справям с една луда. Писъците й привлякоха Мери Нуньес и тя започна да ми се зъби от вратата и да ме ругае на испански. Удържах Габриел в леглото, като я натисках за раменете, и се потях не по-малко от нея.
— Разкарай се — изрепчих се на мексиканката.
Тя пъхна мургава ръка в пазвата си и пристъпи в стаята. Мики Линан се приближи изотзад, издърпа я в коридора и затвори вратата. Между кризисните моменти Габриел се отпускаше по гръб, задъхана, потръпваща, и гледаше вторачено тавана с отчаяни, изпълнени със страдание очи. Понякога ги затваряше, но не бе в състояние да контролира гърчовете си.