— Става все по-интересно. Значи аз съм убил Колинсън?
— Организирал си убийството му — наел си Уидън а след това не си му платил. Тогава той отвлякъл Габриел и поискал откуп — защото е знаел, че всъщност се домогваш до нея. Когато го спипахме, куршумът му профуча най-близо до теб.
— Възклицанията ми се изчерпват. Значи съм се домогвал до пея? Много се питах какъв ли е бил мотивът ми.
— Изглежда, поведението ти спрямо нея е било твърде некоректно. Андрюс, че дори и Ерик са й досаждали с ухажванията си, но не й тежеше да ми говори за тях. Когато обаче се опитах да науча нещо повече за твоето задиряне, тя потрепера и млъкна. Предполагам, че ти е отрязала квитанцията много категорично, а ти си от егоистите, които след такова изритване няма да се спрат пред нищо.
— Предполагам. Знаеш ли, през цялото време хранех едно почти осезателно подозрение, че тайно мътиш някаква изумително идиотска теория.
— И защо не? Ти беше в непосредствена близост до мисис Легет, когато тя внезапно се обзаведе с пистолет. Откъде го е докопала? Преследването й от лабораторията надолу по стълбите съвсем не бе постъпка, която да се връзва с твоя характер. Ръката ти стискаше нейния пистолет, когато куршумът проби гърлото й. Нима очакваш да бъда глух, ням и сляп? Ти сам се съгласи с мен, че всички неприятности на Габриел се дирижират от един човек, чиято връзка с всеки епизод може да се проследи и който има необходимия мотив. Мотивът именно ме забави — не бях сигурен в него, докато не разпитах Габриел след експлозията. Второто, което ме задържа, бе липсата на връзка между теб и бандата от Храма, но Финк и Арония Холдорн ми я набавиха.
— А, значи Арония ме е натопила? Какви ги е вършила? — разсеяно попита той, а единственото му сиво око, което се виждаше от превръзките, бе присвито, сякаш мисълта му бе заета с нещо друго.
— Постара се да те прикрие, като обърка нещата, създаде хаос, пусна ни по следите на Андрюс, дори се опита да ме застреля. Споменах Колинсън веднага след като я осведомих, че номерът с фалшивата следа „Андрюс“ не минава. Тя ахна и изхълца — просто за всеки случай, да не пропусне нито една възможност, дано се хвана и се заблудя. Харесвам тази жена, много е находчива.
— Вироглава е — рече той нехайно, без да е чул и половината от думите ми, все така зает със собствените си мисли. Обърна глава и присвитото му, вглъбено око се впери в тавана.
— И с това слагаме край на Голямото Проклятие на рода Дейн.
Тогава той се изсмя, доколкото беше възможно с етно око и част от устата, и рече:
— Ами ако ти кажа, момчето ми, че и аз съм от рода Дейн.
— Ъ? — хлъцнах аз.
— Майка ми и дядото на Габриел по майчина линия бяха сестра и брат.
— Не може да бъде!
— А сега трябва да си отидеш, за да мога да обмисля всичко — продължи той. — Още не съм решил каква линия на поведение ще предприема. Да сме наясно обаче — за момента нищо не признавам. Много вероятно е да се придържам твърдо към проклятието, да го използвам, за да спася скъпото си вратле. В такъв случай, синко, ще станеш свидетел на най-забележителната защита, на един цирк, от който вестниците в цялата страна ще се затърчат от удоволствие. Ще бъда един Дейн, в чиито жили тече прокълната кръв, и ще привлека за свидетели в моя полза злодеянията на братовчедката Алис, братовчедката Лили, племенницата Габриел и още кой знае колко престъпни Дейновци. Броят на собствените ми престъпления също ще говори в моя полза, защото ще развием теорията, че само един луд е в състояние да извърши толкова много убийства. А че ще бъдат много, не се и съмнявай. Ще изнамеря колкото си искаш, като се започне от бебешката люлка. Ще помогнат и собствените ми литературни творения. Та нали повечето критици бяха единодушни, че „Бледият египтянин“ е дело на малоумен тип. А доколкото си спомням, мнението на критиката гласеше, че „Осемнайсет инча“ съдържа всички симптоми на писателско израждане. Това са все доказателства в моя полза, които ще отърват драгоценното ми вратле. На всичкото отгоре ще размахвам пред очите им обезобразеното си тяло — без ръка, без крак, без част от трупа и от лицето, — една развалина, чиито злодеяния са били достатъчно сурово наказани от всевишния. А може бомбената експлозия да е предизвикала у мен частично нормализиране на психиката или поне да е издухала престъпната лудост. Дали пък да не се обърна и към религията? Ах, какъв цирк ще бъде! Направо се изкушавам. Но преди да предприема такъв курс на действие, трябва да обмисля всичко добре.