Той дишаше тежко през откритата частица на устата си, изтощен от дългата реч, вперил в мен ликуващо сиво око.
— Сигурно ще го предприемеш — рекох аз и станах да си вървя. — И ако го направиш, лично аз ще бъда доволен. Достатъчно пострада. Пък и от гледна точка на закона, ако някой има юридически основания да си отърве кожата, това си само ти.
— Юридически основания ли? — повтори той и окото му престана да тържествува. Извърна се, сетне пак ме загледа — тревожно. — Кажи ми истината. Луд ли съм? — Аз кимнах. — По дяволите, това разваля всичко! — оплака се Фицстивън, като с все сили се стараеше да премахне тревогата от погледа си, да запази обичайния си ленив, духовит, весел маниер, и бих казал, че му се удаваше. — Изобщо не е забавно, яко дъската наистина ми хлопа.
Когато се върнах в къщата при заливчето, Мики и МакМан седяха отпред на стъпалата!
— Здрасти — поздрави МакМан.
— Да си си набавил пресни белези от жени? — полюбопитствува Мики. — Твоята приятелка питаше къде си.
От думите им и от това, че отново ме допускаха в кръга на човеците, си направих извода, че Габриел е прекарала лек следобед.
Беше седнала в леглото, облегната на възглавниците, все така — или наново — с напудрено лице, с щастливо грейнали очи.
— Като ви казах да си вървите, нямах предвид да си отидете завинаги — смъмри ме тя. — Постъпихте много зле. Имам изненада за вас и щях да се пръсна от нетърпение, докато чаках.
— Ето ме. Каква е изненадата?
— Затворете очи. — Затворих ги. — Сега ги отворете. — Отворих ги. В протегнатата си ръка държеше осемте пликчета, които Мери Нуньес бе измъкнала от джоба ми. — От обяд са у мен — гордо поясни тя. — По тях ще намерите следи от нокти и размазани сълзи, но нито едно не е отворено. И да си кажа честно, не ми беше чак толкоз трудно.
— Знаех, че за човек като теб няма да е трудно — съгласих се аз. — Затова не си ги взех от Мери.
— Вие знаехте?! Нима ми имахте такова доверие — да излезете и да ме оставите с тях?! — Само идиот би си признал на мое място, че от два дни в пликчетата вместо морфин имаше пудра захар, — Вие сте най-прекрасният човек на този свят! — Хвана едната ми ръка, потърка бузата си о нея, бързо я пусна и направи сърдита физиономия. — Обаче! Днес по обяд умишлено се опитвахте да се изкарате влюбен в мен!
— Е и? — попитах, като се опитвах да запазя сериозна физиономия.
— Вие сте лицемер. Измамник на млади момичета, Направо си заслужавате да ви накарам да се ожените за мен или да ви дам под съд за нарушено обещание за брак. Аз най-искрено ви вярвах цял следобед — и това много ми помогна. Вярвах ви, докато не влязохте преди малко. Защото изведнъж видях… — Тя млъкна.
— Какво видя?
— Едно чудовище. Наистина добро, чудовище, което може много да ти помогне, когато си в беда, но все пак лишено от всякакви човешки слабости, като способността да се влюби и… Какво има? Да не би да казах нещо нередно?
— Каза. Никак не съм убеден, че не бих си сменил сега мястото с Фицстивън — ако в сделката влезе и жената с големите очи и топлия глас, която ми говореше преди малко.
— О, боже! — рече тя.
23. ЦИРКЪТ
Оуън Фицстивън никога вече не ми проговори. Отказваше да се види с мен, а когато — в качеството му на затворник — това не зависеше от него, затваряше уста и нищо не бе в състояние да го накара да я отвори. Тази внезапна ненавист към мен — защото това си беше именно ненавист — се бе породила, както предположих, от убеждението му, че го имам за луд. Много му се искаше останалата част от човечеството или поне дванайсетте съдебни заседатели, които щяха да представляват човечеството в залата на съда, да го мислят за луд — и успя да ги убеди в това, — но не желаеше аз да съм на същото мнение. Като напълно нормален мъж, който се преструва на луд, вършил е, каквото му хрумне и е избегнал наказанието, той си правеше хубава шега — ако това може да се нарече така — с целия свят. Но ако бе луд, който не знае това, а си въобразява, че се прави на луд, тогава шегата — ако може да се нарече така — беше за негова сметка. А да си правя такава шега на негов гръб, беше твърде много за себичната му натура, макар че едва ли бе признавал някога пред самия себе си, че е или може да е психически болен. Но каквото и да си мислеше, той така и не ми проговори повече след разговора ни в болницата, когато му казах, че има всички юридически основания да отърве бесилото. Когато се съвзе достатъчно, за да може да се яви в съда, делото му наистина се превърна в обещания от него цирк и вестниците се гърчиха от удоволствие. Беше подведен под отговорност за убийството на мисис Котън и делото се гледа в залата на Окръжния съд. Намериха се още двама свидетели, които го бяха видели да излиза онази сутрин от задната врата на дома на Котън, и трети, който бе видял колата му паркирана на четири преки от къщата през цялата нощ или поне през по-голямата й част. Прокурорът на Сан Франциско и окръжният прокурор бяха единодушни, че тези улики са предостатъчни. Защитата на Фицстивън пледира „Невинен поради невменяемост“, или както там се казва на юридически език. Тъй като убийството на мисис Котън бе последното негово престъпление, адвокатите му можеха — и така и сториха — да представят като доказателство за невменяемостта му участието му във всички предишни злодеяния. Те се справиха неимоверно добре със задачата си, с което доказаха първоначалната му идея, че най-добрият начин да се докаже колко е луд е, като се демонстрира, че е извършил далеч повече престъпления, отколкото е по силите на нормален човек. А в това нямаше никакво съмнение.