Демонът измърка одобрително.
„Разбира се, че ще мърка сега“ – помисли Мадокс с отвращение. Всичко кръвожадно, независимо от жертвите, срещаше подкрепата на създанието. Навъсен, той хвърли още един разгорещен поглед към небесата. Той и демонът бяха свързани много отдавна, но той си спомняше деня ясно. Писъците на невинните в ушите му, хора, които кървяха навсякъде около него, ранени, умиращи, духовете, които поглъщаха плътта им с възторжен бяс.
Едва когато Насилие облада тялото му, той изгуби представа за реалността. Нямаше звуци, нямаше гледки. Само всепоглъщащ мрак. Не беше върнал разума си, докато кръвта на Пандора не беше оплискала гърдите му, а последният ù дъх не отекна в ушите му.
Тя не беше първата му жертва, нито последната, но беше първата и единствена жена, посрещнала меча му. Ужасът да види някога изпълнената с енергия женско тяло мъртво и да знае, че той е отговорен за това… До този ден не беше смекчил вината и съжалението. Срама и скръбта.
Беше се заклел да направи каквото е нужно, за да контролира духа оттогава насетне, но беше твърде късно. Разярен още повече, Зевс беше поставил второ проклятие върху него – всяка нощ в полунощ да умира точно както беше умряла Пандора – с острие в корема, шест адски пъти. Единствената разлика беше, че нейното мъчение беше свършило за няколко минути.
Неговото щеше да трае цяла вечност.
Стисна челюст в опит да се отпусне, за да посрещне новата яростна атака на агресия. Напомни си, че не е единственият, който страда. Другите воини имаха своите собствени демони. Буквално и образно казано. Торин, разбира се, беше пазител на Болест. Лушън беше пазител на Смърт. Рейес на Болка. Аерон на Ярост. Парис на Безразборност.
Защо не бяха дали на него последния демон? Щеше да е в състояние да пътува до града по всяко време, да има всяка жена, която пожелае, и да се наслаждава на всеки звук, на всяко докосване.
А така не можеше да се отдалечи много. Нито можеше да се довери на себе си сред жени за дълги периоди от време. Ако демонът го завладееше или не успееше да се върне у дома преди полунощ и някой намереше мъртвото му окървавено тяло и го погребеше… или по-лошо – ако го изгореше…
Как му се искаше нещо такова да можеше да сложи край на мизерното му съществуване. Щеше да се е махнал много отдавна и щеше да позволи да бъде опечен в яма. Или може би щеше да скочи от най-високия прозорец на крепостта и да разбие черепа си. Но не. Независимо каквото и да направеше, той просто щеше да се събуди отново овъглен и с болки. Потрошен и накълцан.
– Доста време се взираш през този прозорец – каза Торин. – Не си ли поне любопитен да разбереш какво се е случило?
Мадокс примигна, докато се отърсваше от мислите си.
– Ти си още тук?
Приятелят му вдигна черна вежда. Цветът беше в стряскащ контраст със сребристобялата му коса.
– Вярвам, че отговорът на въпроса ми е не. Сега поне спокоен ли си?
Беше ли някога истински спокоен?
– Толкова спокоен, колкото същество като мен може да бъде.
– Спри да хленчиш! Има нещо, което трябва да ти покажа, и този път не се опитвай да ми откажеш! Можем да поговорим за причините, поради които ще те разтревожа по пътя. – Без повече думи Торин се завъртя на пета и закрачи по коридора.
Мадокс остана на място няколко секунди, като гледаше как приятелят му изчезва зад ъгъла. „Спри да хленчиш!“ – беше казал Торин. Да, точно това правеше той. Любопитство и извратена развеселеност се промъкнаха край смъртоносното му настроение и Мадокс излезе от фитнеса в коридора. Студеният въздух се завихри около него, наситен с влага и със свеж аромат на зима. Забеляза Торин на няколко метра и закрачи напред, като го настигна бързо.
– За какво става дума?
– Най-после. Интерес – беше единственият отговор.
– Това да не е някой от номерата ти. – Както онзи път, когато Торин беше поръчал стотици надуваеми кукли и ги беше поставил из цялата крепост, защото Парис глупаво се беше оплакал от липсата на женска компания в града. Найлоновите „дами“ се бяха взирали в тях от всеки ъгъл. Големите им очи и устите им тип „позволи ми да те засмуча“ бяха дразнили всички, които минаваха покрай тях.
Такива неща се случваха, когато Торин беше отегчен.
– Не бих си губил времето в опити да ти направя номер – каза Торин, без да обръща лице към него. – Ти, приятелю, нямаш добро чувство за хумор.