– Трябват ни вода и кафе – му каза Мадокс, спомняйки си инструкциите на Даника.
Рейес спря и стисна клепачи – опитваше се да се контролира. Сякаш беше на ръба на пълен срив.
– Трябваше да я заведа сам, но отиването пеша до там щеше да отнеме прекалено много време. Видя ли колко беше уплашена.
– Видях. – Мадокс не знаеше какво друго да каже. Страхът на Даника беше нищо в сравнение с болката на Ашлин.
Рейес разтри с ръка брадичката си, оставяйки кървава следа по кожата си.
– Вода и кафе, така ли?
– Да.
Сякаш благодарен за отдиха, Рейес излезе от стаята. Очевидно Мадокс не беше единственият в крепостта, който внезапно имаше проблеми с жена.
Скоро след това Рейес се върна с желаните неща и постави подноса на края на леглото. След това отново излезе. Мадокс се съмняваше, че ще се върне. Мадокс поклати глава. Ако Рейес изпитваше към Даника половината от това, което той изпитваше към Ашлин, беше обречен на болка и то не от тази, за която жадуваше. Мадокс се пресегна през Ашлин и взе чашата с почти гореща вода. Плъзна едната си ръка под врата ù, изви главата ù и постави ръба на чашата на устните ù с другата.
– Пий! – каза ù.
Тя упорито стисна устни и поклати леко глава.
– Пий! – настоя той.
– Не. Това ще нарани…
Той изпразни съдържанието в устата ù. Тя се закашля и запръска слюнка, но погълна по-голямата част. Няколко капки се процедиха по брадичката ù. Той хвърли празната чаша на пода и чу глухо тупване.
Ашлин го изгледа кръвнишки с обвинение в кехлибарените си очи.
– Казах, че се чувствам по-добре, но това не значи, че се чувствам страхотно. Стомахът ми все още е чувствителен.
Мадокс се намръщи и сви устни. Грижата за човек беше трудна, това беше сигурно. Но той не ù се извини за това, че я принуди да пие. Тя щеше да получи това, от което се нуждаеше. Независимо дали го искаше или не.
Той стисна чашата с кафе и се намръщи още повече, когато осъзна, че е студено. Е, какво пък? Трябваше да ù помогне.
– Пий! – нареди той. По някаква причина тя беше важна за него. Имаше значение.
Нямаше да му се измъкне. Нито чрез смърт, нито с някакви други средства.
Ашлин не даде знак, че го е чула и със сигурност не направи никакъв намек за намеренията си. За едно мигване на окото тя стрелна ръка и изби чашата от неговата. Движението беше слабо, но съдът падна на пода и се разби, оставяйки след себе си черна кофеинова река.
Две петна цвят изпъстриха бузите ù.
– Не – каза тя, измъквайки тази единствена сричка с наслада.
– Това не беше нужно – смъмри я той и забърса влажните кичури коса от слепоочията ù, наслаждавайки се на усещането за копринената ù кожа.
– Не ми пука.
– Добре. Без кафе. – Той се взря в жената, която беше разтърсила целия му свят. – Все още ли искаш да те пусна? – изстреля въпроса, преди да го обмисли. Нямаше намерение да обсъжда тази тема с нея, след като възнамеряваше да я задържи на всяка цена, но той усещаше огромно желание (глупаво желание) да ù даде всичко, което тя пожелае.
Тя отмести поглед от него и се загледа над рамото му и през стената със странно напрежение в изражението. Няколко минути минаха в мълчание. Мъчителни минути.
Той стисна възглавницата.
– Трябва да отговориш с да или не, Ашлин.
– Не знам, ясно?! – каза тя тихо. – Обичам тишината и започвам да те харесвам. Благодарна съм ти за това, че се погрижи за мен – тя замълча. – Но…
Но все още беше уплашена.
– Казах ти, че съм безсмъртен – обясни той. – И ти казах, че съм обсебен. Единственото друго нещо, което трябва да знаеш, е че ще те защитавам, докато си тук – дори от самия себе си.
Каква промяна се беше извършила в него за последните няколко часа. Вчера, дори тази сутрин, беше мислил да обладае тялото ù, да я разпита, а после да я убие. Но оттогава беше направил всичко по силите си, за да я запази жива. И вече не беше сигурен какви въпроси искаше да ù зададе.
– Ще защитаваш ли другата жена? – попита тя. – Тази, която ми помогна?
Освен ако не се намереше начин да не се подчинят на Титаните, той се съмняваше, че някой може да защити лечителката. Дори и Рейес. Но стисна нежно Ашлин и ù каза:
– Не я мисли повече! Аерон ще се погрижи за нея. – Това не беше лъжа.
Ашлин кимна благодарно и той усети бодване на вина.
Няколко минути минаха в мълчание. Той я гледаше, доволен да види как цветът ù се връща вече за постоянно и как лицето ù добиваше все по-спокоен вид, болката избледняваше. Тя също го гледаше, но изражението ù беше неразгадаемо.