– Как могат демони да вършат добри дела? – накрая попита тя. – Имам предвид, че освен това, което направи за мен, вие сте свършили велики неща за града с вашите дарения и с вашето филантропско отношение. Хората вярват, че тук живеят ангели. Вярват в това от стотици години.
– Как може да знаеш, че вярват в такова нещо от толкова отдавна?
През нея преминаха тръпки и тя отклони поглед.
– Аз… просто знам.
Не, тя имаше тайна – нещо, което не искаше той да научи. Мадокс обгърна брадичката ù, принуждавайки я отново да го погледне.
– Вече подозирам, че ти си Стръв, Ашлин. Можеш да ми кажеш истината.
Веждите ù се смръщиха. Тъмно златните резки се сключиха.
– Продължаваш да ме наричаш така, сякаш е нещо гадно и отвратително, но аз нямам представа какво е стръв.
В гласа ù имаше искрено объркване. Невинна или актриса?
– Няма да те убия, но очаквам пълна честност от теб от този миг насетне. Разбра ли? Няма да ме лъжеш.
Тя отново се намръщи и каза:
– Не те лъжа.
Кръвта му бавно започна да се сгорещява и духът отново започна да обявява присъствието си. Мадокс побърза да смени темата. Ако чуеше още лъжи, можеше да бъде наранен и да се пречупи.
Той отказваше да разбере дали тя е Стръв, или не.
– Нека говорим за нещо друго!
Тя кимна. Изглеждаше нетърпелива да отстъпи.
– Да говорим за теб! Тези мъже те намушкаха снощи и ти умря. Разбирам, че си се върнал към живота, защото си безсмъртен демон-воин… нещо. Това, което не разбирам, е защо те го направиха.
– Ти имаш твоите тайни, а аз имам моите. – Той планираше да я задържи тук и да я запази жива, и заради това нямаше намерение да обсъжда своето смъртно проклятие. Тя вече се страхуваше от него. Ако знаеше истината, щеше и да го презира. Достатъчно лошо беше, че той знаеше какво е направил, за да заслужи такова наказание.
Още повече, че ако се разчуеше какво се случва с него всяка нощ, хората можеше да забравят репутацията му на ангел. Някой можеше да отвлече тялото му, да го отнесе надалеч, да го запали или да отреже главата му и той нямаше да може да направи нищо. Може да желаеше тази жена повече отколкото някога беше желал друга, но не ù се доверяваше напълно. Все още можеше да разсъждава с главата си, без да се поддава изцяло на плътското си желание.
– Да не си ги помолил да те убият, за да се върнеш в ада и да посетиш приятели или нещо такова?
– Нямам приятели в ада – каза той обиден.
– И…
– И нищо – тя отвори уста да говори, но той я стисна леко. – Мой ред е да задавам въпросите. Ти не си унгарка. Тогава откъде си?
Тя се настани до него с въздишка, притискайки тялото си към неговото с гръб, опрян в корема му. Достави му удоволствие това, че тя се чувстваше достатъчно удобно, за да лежи така с него.
– Аз съм от САЩ. От Северна Каролина по-точно, въпреки че прекарвам повечето от времето си да пътувам за Световния институт по парапсихология.
Той положи длан върху корема ù и нежно го разтри, докато търсеше в ума си някаква препратка към такъв институт.
– А те са?
– Заинтересувани от свръхестественото. От необяснимото. От създания от всякакъв вид – отговори тя с доволна въздишка. – Те изучават, наблюдават и се опитват да поддържат мира между различните раси.
Той спря. Тя не беше ли признала току-що, че работи за Ловците? Изпълнените им с омраза действия винаги бяха изпълнявани в името на поддържането на мира за човечеството. Веждите му се сбърчиха от объркване. Това беше странно и определено му се случваше за първи път.
– Какво правиш за тях?
Тя се поколеба.
– Слушам, за да помогна да бъдат намерени същества и другите интересни предмети. – Тя се сгърчи неудобно върху матрака, вече не толкова доволна.
– Какво се случва, когато намериш тези неща?
– Казах ти. Биват изучавани.
Когато тя не продължи, той се загледа в тавана. Объркването му се засили. Изучават, като ги убиват ли? Дали това не беше тайно предупреждение – нейният начин да му покаже, че наистина работи за Ловците? Дали работеше за тях, но просто не го знаеше? Или този Институт беше безобиден и наистина имаше за цел да поддържа мира между видовете?
– Хората, с които работиш, имат ли татуировки на китките? Символът на безкрайността?
Тя поклати глава.
– Не, доколкото знам.
Истина? Лъжа? Не я познаваше достатъчно добре, за да прецени. Всеки фанатичен Ловец, който беше нападал Повелителите в Гърция, дори тези вчера в гората, която обграждаше крепостта, имаха татуировка.