– Каза, че слушаш. Какво точно слушаш?
Още една колеблива пауза.
– Разговори – прошепна тя. – Виж, мислех, че мога да говоря за това, мислех, че искам да говоря за това, но не съм готова. Разбираш ли?
В този момент Насилие се изстреля и Мадокс се напрегна да задържи демона. Какво криеше тя?
– Няма значение дали си готова да говориш, или не. Ще ми кажеш каквото искам да знам. Сега.
– Не, няма. – Тя отново беше станала упорита.
– Ашлин!
– Не.
Той едва не се претърколи върху нея, за да я прикове върху леглото и да я принуди да му отговори. Само факта, че тя е още болна, го задържа на място. Но той щеше да получи отговорите по един или друг начин.
– Прелестна, питам само защото искам да те опозная по-добре. Кажи ми нещо за твоята работа! Моля те!
Тя бавно се отпусна.
– Хората, които работят за Института, се научават да не говорят за работата си. Малко са цивилните, които биха повярвали в това, което правим. Повечето просто биха ни сметнали за луди.
– Няма да те помисля за луда. Как бих могъл?
Тя въздъхна.
– Добре. Ще ти кажа за едно от назначенията си. Кое, кое… – измърмори тя, после цъкна с език. – Да! Може би ще оцениш това. Преди няколко години аз… ъ… Институтът откри ангел. Беше счупил крилата си на няколко места. Докато го лекувахме, той ни разказа за различните измерения и проходи. Това е най-хубавата част от работата ми. С всяко ново откритие научаваме, че светът е по-голям, отколкото някой от нас някога е мислил.
Интересно.
– И какво прави Институтът с демоните?
– Изучава ги, както споменах. Ако е необходимо им пречи да нараняват хора.
Част от това, което тя описваше, се преплиташе с целите на Ловците, с които той си беше имал работа преди толкова години, да не споменаваме тези, с които се беше справил вчера. Останалото не съвпадаше.
– Твоите хора не унищожават това, което не разбират, така ли?
Тя се засмя.
– Да, не го унищожават.
Ловците го правеха. Преди. Поне така мислеше той. Толкова много години бяха минали, откакто се беше бил в онази война, че понякога имаше проблем да си спомни определени подробности. По някое време беше разбрал защо Ловците искаха да убият него и останалите воини – те бяха сторили зли неща, а способностите им им даваха силата и дълголетието да го правят вечно, ако не бъдат спрени. Но после Ловците бяха убили Баден и от този момент не ги разбираше, защото смъртта на Подозрение беше разделила воините. Половината от тях бяха копнели за мир, опрощение и бягство и тихо се бяха преместили в Будапеща. Останалите бяха потърсили отмъщение и бяха останали в Гърция, за да продължат да се бият.
Често се беше чудил дали кървавата вражда все още бушуваше и дали Повелителите, които бяха останали в Гърция, бяха оцелели през толкова много векове.
Мадокс отмести кичур коса от слепоочието на Ашлин.
– Какво още можеш да ми кажеш за този Институт?
Тя се намръщи, обърна глава към него и го загледа.
– Не мога да повярвам, че признавам това, но мисля, че планират да изучават вас.
Ето това беше нещо, което не го изненада. Какъвто и да беше този Институт – обективен или жаден за война, щеше да се интересува от демони. Но със сензорите и камерите на Торин неговите представители никога нямаше да се качат на хълма, а тези, които се осмеляваха да опитат, всъщност щяха да бъдат третирани като Ловци, независимо дали са, или не са такива.
– Могат да се опитат да ни изучат, но ще открият, че няма да е лесно да го направят – каза той на Ашлин. Тя беше толкова близо до него и ароматът ù изпълваше стаята толкова силно, че той се потопяше все по-дълбоко и по-дълбоко в сексуално усещане. С всяка изминала секунда се втвърдяваше все повече. Тя беше нежна и сладка. Тя беше жива и се чувстваше все по-добре с всяка изминала секунда. И беше негова.
Внезапно откри, че гори от желание да забрави за Института, че не иска да научи нищо повече за него.
– Искам те – призна той. – Много силно.
Прекрасните ù очи се разшириха.
– Така ли? – изписка тя.
– Ти си красива. Сигурно всички мъже те искат – той каза думите и незабавно се намръщи. Ако някой друг се опиташе да я докосне, щеше да умре. Болезнено и бавно.
Насилие измърка в съгласие.
Бузите на Ашлин отново се оцветиха, напомняйки му за розите, които понякога забелязваше да растат близо до крепостта. Тя поклати глава.
– Твърде странна съм.
Равнодушното уверение в тона ù го накара да се намръщи.
– Как така?
Тя извърна поглед и каза:
– Няма значение. Забрави, че съм казала нещо!