Около демоните това не би трябвало да е твърде трудно.
Щеше да изплюе истината достатъчно скоро. След няколко дни, може би. И може би тогава щеше да се научи да държи гласовете на разстояние, дори когато Мадокс не беше наоколо. Междувременно трябваше да намери начин да се обади на Макинтош. Той заслужаваше да знае какво се е случило с нея и че тя е добре. Не искаше той да се тревожи.
Може би той изучаваше крепостта, както тя подозираше, и щеше да види, че тя е щастлива. Може би щастието ù щеше да е по-важно от работата ù в неговите очи.
– Вземи ги! – каза Мадокс, нахлувайки в мислите ù. Постави хапчетата на отворената ù длан. – Ако от тях ù стане по-зле – добави той, гледайки сурово към Даника, – няма да бъда отговорен за действията си.
– Не я заплашвай! – каза Ашлин и поклати глава. – Вземала съм такива лекарства и преди. Ще се оправя.
– Тя…
– Не е направила нищо лошо. – Ашлин не беше сигурна откъде е придобила тази смелост. Знаеше само, че е там и нямаше желание да позволи на Мадокс да вилнее и заплашва.
Тя вече знаеше, че той няма да я нарани – факт, който тя все още не можеше да проумее. Освен чудото да накара гласовете да спрат, този суров мъж нежно се беше погрижил за нуждите ù. Не беше избягал, когато беше повърнала, както щяха да направят повечето. Беше останал с нея, грижеше се за нея, държеше я близо до себе си, сякаш тя беше ценна.
Но колкото и чудесно да се беше отнасял с нея, Ашлин не знаеше какво можеше да причини на някой друг. Тя знаеше на какво изглежда способен – на тъмни и зли дела. Но нямаше да му позволи да нарани Даника, която също ù беше помогнала.
– Ашлин! – каза той с въздишка.
– Мадокс!
Пръстите му спряха върху корема ù. Слава Богу, не ги махна. Можеше да остане в ръцете му завинаги. Наистина никой, нито дори Макинтош, не я беше карал да се чувства толкова специална.
Смътно си спомняше родителите си. Те също не я бяха глезили така. Всъщност бяха повече от щастливи да се отърват от своето плачещо и пищящо малко момиче. Малко момиче, което постоянно умоляваше гласовете да спрат и никога не позволяваше на хората около него да спят или да работят, или да си почиват.
Беше научила в същия ден, когато бяха решили да я дадат, но не го беше разбрала по това време. Беше влязла в стаята им и сега си спомни целия разговор.
Повече не мога да се грижа за нея. Прекалено тежко е. Не мога да ям, не мога да спя, не мога да мисля.
Не може просто да я изоставим, но по дяволите! Аз също не мога повече. Плачът никога не спира.
Искам отново нормален живот. Както преди да се роди – пауза. – Направих някои проучвания и намерих едно място, на което могат да ù помогнат. Аз… обадих им се. Искат да се срещнат с нея. Може би… не знам… може би те могат да ù дадат това, което ние не можем.
Бяха я пратили в Института ден след петия ù рожден ден. Там тя беше станала известна като „обект“. Иглите, електродите и мониторите бяха ежедневните ù другари, да не споменаваме страха, самотата и болката. Денят, в който стана „Ашлин“ в очите на екипа, беше три години по-късно, когато се бяха научили как да използват способността ù в своя полза.
Това беше денят, в който Макинтош се беше появил в живота ù.
Той беше амбициозен млад парапсихолог, който бързо се изкачваше в йерархията благодарение на своите далновидност, енергия и страст към работата. Беше я придружавал до всяко място, на което гласовете я отвеждаха. Беше стоял до нея, докато тя слушаше, и беше записвал всичко, което тя изричаше.
След това той изследваше чутото от нея и ù казваше резултатите. Като онзи път, когато беше чула за намерението на един вампир да пресуши цяло градче. Институтът беше успял да го намери, да го спре и накрая да го изучи. В такива времена тя наистина се чувстваше специална и надарена като героите, за които Макинтош ù четеше всяка вечер.
– Ашлин! – повтори Мадокс. Погледите им се преплетоха и очите му пламнаха с виолетов огън. – Кажи името ми отново!
– Мадокс.
Очите му се затвориха за част от секундата и за този толкова кратък момент на лицето му се изписа изражение на истински екстаз.
– Харесва ми, когато го казваш.
Харесваше ù радостта, която той извличаше от нещо толкова просто. По гръбнака ù премина тръпка. Но в следващия миг (този толкова кратък момент вече беше минал) изражението му се върна към нормалното. Намекът за удоволствие беше изчезнал от чертите му, сякаш той не се доверяваше на себе си в тази емоция.