– Даника ще…
– Ми донесе вода – довърши Ашлин вместо него. – За лекарствата.
– Да. Ще донеса. – Даника вдигна празната чаша от пода и тръгна с препъване към банята. Звукът от течаща вода изпълни ушите на Ашлин, а после Даника стоеше отново до нея и ù подаваше чашата.
Мадокс отново я грабна. Той хвърли подозрителен поглед към Даника, после повдигна главата на Ашлин и задържа чашата до устните ù. Тя постави хапчетата на езика си и ги преглътна с хладната освежителна течност. Всичко се плъзна надолу по гърлото ù, като ù причини много лека болка.
– Благодаря – каза им.
– Тогава е свършено. Ще придружа момичето до Лушън – каза Аерон накрая, а гласът му беше толкова суров, че едва не проглуши тъпанчетата ù.
– Момичето си има име – сопна се Даника.
– Какво е? Досада? – промърмори той, грабна я за ръката и я измъкна от стаята. Очевидно нямаше никакви обноски, нито някаква представа как да се отнася с жена.
Ако Ашлин наистина решеше да остане тук, трябваше да оправи това.
– Чакайте! – извика тя.
Не изчакаха.
– Всичко ли ще бъде наред с нея?
Последва леко колебание.
– Да – каза Мадокс.
– Добре – каза тя и гласът ù отекна от стените. Това беше моментът, в който тя осъзна, че е сама с Мадокс. Разбира се, това беше и моментът, в който усети ужасния вкус в устата си. Боже, сигурно изглеждаше като прегазена и миришеше още по-лошо. Бузите ù пламнаха от унижение.
– Аз… ъ… трябва да използвам банята.
– Ще ти помогна. – Той я вдигна, сякаш тя беше просто торба с перушина и се изправи. Тя обви ръце около врата му, неговата сила и топлината му се вляха в нея чак до костите ù.
Мадокс я пренесе през прага и спря в центъра на банята. Подозирайки, че той иска да остане, тя поклати глава и се пребори с вълната замайване.
– Мога да го направя сама.
– Може да паднеш.
Можеше, но нямаше да му позволи да остане с нея и да гледа.
– Добре съм.
По лицето му се четеше съмнение, но той каза:
– Повикай ме, ако имаш нужда от мен! Ще чакам до вратата.
Той бавно плъзна краката ù по твърдото си тяло. Когато стъпи на пода, коленете ù едва не поддадоха. „Няма да падна. Мамка му, няма да падна!“ Тя се пресегна покрай Мадокс и сграбчи бравата, използвайки я за да се закрепи.
– Назад, моля! – каза.
Той се дръпна, но не го направи с радост. Когато застана отвън, тя тръшна дебелото полирано дърво в лицето му.
– Пет минути – каза той.
Тя завъртя ключа и промърмори:
– Ще се бавя колкото трябва.
– Не, няма. След пет минути влизам, независимо дали си готова или не. Ключалката не означава нищо.
– Упорит си.
– Загрижен.
Мило. Почти усмихната, тя се изми колкото можа и използва една от четките, които намери в шкафчето, за да почисти зъбите си. На два пъти едва не падна. Използва тоалетната, среса заплетената си коса и след като проучи бледото си отражение в огледалото, реши, че не може да направи нищо повече за външния си вид без пудра.
Оставаше ù една минута, когато отключи вратата и повика Мадокс. Гласът ù беше слаб, но той отвори вратата, сякаш беше изкрещяла. Изражението му беше напрегнато. Тя затвори очи от засилващото се замайване.
– Претоварила си се – той цъкна с език. Отново я вдигна на ръце. Пренесе я на леглото и я положи върху мекия матрак, преди да се излегне до нея.
Тя го погледна с премрежен поглед. Освен че се отнасяше с нея грижливо, Мадокс беше първият мъж, който лежеше в легло с нея. Първият, който я желаеше, всъщност.
Беше се опитвала да излиза на срещи, но гласовете я бяха обстрелвали всеки проклет път. За да ги накара да млъкнат, тя беше опитвала дълбокото дишане и медитацията, които беше научила. Мъжете винаги приемаха, че ги пренебрегва, решаваха, че има пристъп на паника и повече не искаха да имат нищо общо с нея.
Веднъж беше отишла на среща с колега от института, мислейки, че той поне ще я разбере и че дори може би ще ù съчувства. На следващия ден беше чула прошепнатия му разговор с друг колега. „Изрод – беше я нарекъл. – Не можеш да ù разтвориш краката и с лост.“
След това тя изобщо се беше отказала от срещите.
– По-добре ли си? – попита Мадокс. Той я придърпа в скута си – точно там, където тя искаше да бъде.
Обгърна я приятна топлина и тя изпусна доволна въздишка. Беше търсила цял живот, но беше нужен безсмъртен, за да ù покаже тази част от тихия, изпълнен с желание рай на земята.