– Ще трябва да кажем на Мадокс.
Торин поклати глава.
– За него няма да има значение. Видя как се отнася с нея.
– Да. – Все още беше отвратен. Що за воин се обръщаше срещу приятелите си заради жена, която накрая щеше да го предаде?
Лушън остави щеката си и хвърли една топка във въздуха. Хващане. Хвърляне. Хващане.
– Ще наблюдаваме и този път ще оставим Ловците да изкачат хълма. Не искам невинни да бъдат убити по време на битката.
Рейес удари злобно чувала с дясната си ръка.
– Не искам Ловци тук. Не и в нашия дом. Нека разходим жената на Мадокс през града, като използваме тяхната Стръв за наша Стръв. Те ще ни последват, за да я спасят и ще нападнат. Ще ги вкараме в капан далеч от жителите на града и ще ги унищожим.
Всички го изгледаха остро.
– Ако бъдем видени – каза Аерон, – градът ще се обърне срещу нас и отново ще се повтори случилото се в Гърция.
– Няма да ни видят – настоя Рейес. – Торин може да наблюдава района с камерите си и да ни се обади по радиостанцията, когато някой приближи.
Аерон го обмисли, после кимна одобрително. Ловците щяха да бъдат разсеяни, докато се опитваха да спасят Ашлин и да позволят на воините да ги очистят един по един. По-важното беше, че нямаше да се налага Аерон да чисти кръвта им от стените.
Той погледна към Лушън, който изглеждаше примирен.
– Много добре. Ще използваме момичето.
Парис разтри тила си и Аерон помисли, че възнамерява да протестира. За негова изненада той не го направи.
– Предполагам сега трябва само да измислим как да попречим на Мадокс да не ни одере задниците, когато открие.
* * *
Даника се взираше в майка си, в сестра си и в баба си. Познатите им лица я наблюдаваха с надежда и любопитство, с ужас и страх. Тя беше най-младата, но някак беше станала техен водач.
– Какво стана? – Майка ù стисна ръцете си. – Какво ти направиха?
Какво трябваше да им каже? Даника се съмняваше, че ще повярват на истината. Че е дала първа помощ, че е помогнала да спасят една жена от смърт и че после е отлетяла (отлетяла!) в града с крилат мъж, откъдето е взела чантата си, слушала е Аерон, докато нарежда на друг воин да се върне у дома (воин, който беше подпрял една жена около четирийсетте на някаква стена и я чукаше до безумие) и после се беше върнала тук. И това за трийсет минути. На всичкото отгоре имаше един глас, който мистериозно се беше появил в главата ù по-рано сутринта, но тя дори не искаше да мисли за това.
Беше изживяла всичко това, но то все още беше невероятно дори за нея. Освен това, истината щеше да ги уплаши. А те бяха достатъчно уплашени.
– Мисля, че скоро ще ни пуснат – излъга тя.
Баба Малъри започна да плаче и да хлипа от облекчение. Джинджър – по-голямата сестра на Даника, се срина на леглото с едно тихо: „Слава Богу!“. Само майка ù остана неподвижна.
– Нараниха ли те, бебче? – Сълзи изпълваха очите ù. – Всичко е наред, можеш да ми кажеш. Мога да го понеса.
– Не, не са – отговори Даника честно.
– Все пак трябва да ни кажеш какво стана. – Майка ù хвана ръцете ù и ги стисна. – Нали? Нали? Щях да полудея. Представях си какви ли не неща.
Тя осъзна, че всъщност щяха да се тревожат повече, ако ги остави в неведение и им разказа какво се беше случило. Воините я бяха ужасили, да. А тъмноокият дори беше успял да (Боже, тя не искаше да признава това) събуди нещо вътре в нея с този напрегнат негов поглед, карайки я да го моли за помощ.
Молба, която той беше пренебрегнал, копелето.
Но трябваше да признае, че мъжете я бяха изненадали толкова, колкото я бяха уплашили. Все пак чернокосият мъж със странни виолетови очи се беше отнасял с болната жена – Ашлин – като със съкровище. Беше я държал нежно. Не изглеждаше разтревожен от повръщаното в купата и от миризмата в стаята. Тревогата му беше единствено за Ашлин.
О, само да има някой, който да се отнася с нея по този начин!
Не можеше да си представи коравият Рейес да омекне дотолкова. Или да я гали толкова нежно, дори докато прави любов. Моментално си представи как Рейес е гол върху нея. Тя потрепери и побърза да отпъди тази мисъл. Беше посегнала към него, беше го молила да ù помогне, а той ù беше отказал. Нямаше да забрави, че Рейес не е мъж, на когото може да се разчита.
– Ами ако тези… неща не ни пуснат? – попита майка ù със задавен хлип. – Ако решат да ни убият, както говореха?
„Бъди силна! Не им позволявай да видят, че тези същите страхове се отразяват и в теб!“
– Обещаха да ни оставят живи, ако помогна да излекуват жената и аз го направих.