– Мъжете лъжат непрекъснато – каза сестра ù и седна. Джинджър беше на двайсет и девет години, инструкторка по аеробика. Обикновено спокойна и резервирана. Никоя от тях не се беше озовавала в такава ситуация и никоя не знаеше как да се справи с нея.
До този момент бяха водили нормален живот. Ставаха всяка сутрин и отиваха на работа безгрижни и спокойни, заблудени, че нищо лошо не може да се случи с тях. Преди това най-лошото, с което някога си беше имала работа Даника, беше смъртта на дядо ù преди два месеца. Той беше любящ мъж с добър вкус към живота и тя изживяваше тежко загубата му. Всички тъгуваха. Все още.
Бяха мислили, бяха се надявали ваканцията да им помогне да преодолеят скръбта и да ги накара да се почувстват по-близки до мъжа, когото повече никога нямаше да видят. Дядо обичаше този град. Постоянно беше говорил за вълшебните две седмици, които беше прекарал тук, преди да се ожени за баба.
Никога не беше споменавал за група убийствено настроени воини с крила.
– Претърсвахме стаята отново и отново – каза баба ù. Обруленото ù лице имаше повече бръчки от обичайното. – Единственият път навън е през вратата или през прозореца, но ние не успяхме да ги отворим.
– Защо искат да ни наранят? – извика Джинджър. Сините ù очи бяха насълзени, а светлата ù коса беше мокра от многото пристъпи на плач. Червени петна изпъстряха кожата ù от челото до брадичката.
Плачът не разкрасяваше никоя от тях.
– Не казаха – въздъхна Даника. Боже, какъв кошмар. Точно преди да ги хванат, тя и семейството ù бяха обикаляли района на замъка. Никога не беше виждала нещо толкова прекрасно, като многоцветните светлини от стотици години величествена архитектура. Беше копняла за боите и за платната си, беше искала да улови гледките.
Смяташе да прави точно това, когато се върна в хотела. Да рисува.
Но щом беше влязла в стаята, един мъж – голям, белязан мъж с тъмна коса и странно оцветени очи, я беше заговорил. Миришеше на цветя, спомни си тя и този аромат някак я утешаваше дори насред най-големия пристъп на паника в живота ù. Крилатият мъж също беше там, само че в онзи момент крилата му бяха останали скрити под тениската.
Колко лесно ги бяха усмирили. Още я изпълваше срам от мисълта. Четири жени срещу двама мъже и все пак жените бяха изгубили, без да окажат почти никаква съпротива. Бяха ги докарали тук в безсъзнание и се бяха събудили в тази същата стая.
– Може би трябва да се опитаме да съблазним някой от тях, за да вземем ключа – прошепна Джинджър.
Мургавият черноок воин моментално си проби път в мислите на Даника. Всеки път, когато го видеше, той кървеше. Беше ли непохватен? Не изглеждаше такъв, но… Може би трябваше да му предложи да „излекува“ раните му. Може би той щеше да е по-мил с нея. Може би тогава щеше да ù помогне.
Може би щеше да я целуне.
Самата мисъл я възбуждаше, по дяволите.
– Никоя жена не трябва да предлага тялото си, за да избяга от затвор – каза тя ядосана на себе си. Образът на Рейес отново заплува пред очите ù и несъзнателно добави: – Но ще си помисля.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мадокс държа Ашлин няколко часа, докато тя дремеше, възстановявайки тялото и душата си. Времето беше негов враг. Полунощ наближаваше все повече и повече, но той не я събуди. Не я събуди дори когато свали обувките и пуловера ù. Пред погледа му се разкриха деликатни стъпъла и тениска, която се опъваше върху кръглите ù гърди. Кръвта му кипеше от възбуда.
Обядът мина и замина отдавна. Беше гладен, но искаше Ашлин повече, отколкото храната. Да я държи… да слуша мелодичните ù сънени въздишки… Това беше рай.
Гърдите ù, притиснати до него, бяха невероятно меки. Една от ръцете ù лежеше върху корема му, прилепвайки я към него в стегната прегръдка, сякаш тя се страхуваше дори в съня, че той може да се изплъзне.
По-спокоен, отколкото беше от векове, той не се изненада, когато клепачите му започнаха да натежават и умът му започна да се отнася.
Събуди се, воине! Аз се върнах – каза един глас в ума му. Твърде познат глас. Ето това го изненада.
Мадокс се наежи. Клепачите му се отвориха и го заля ярост, която напълно прогони сънливостта. Той бързо претърси стаята с остър поглед. Не видя никой да се крие в нея, нямаше и подозрителни сенки.
Предпочиташе да си има работа с натрапник, с Ловец, отколкото с този Титан, който беше обещал да помогне на Ашлин, а после я беше изоставил. Щеше ли сега съществото да се опита да я изтръгне от ръцете му?
Къде са благодарностите ми, воине?
Мадокс усети леко бръмчене на сила, въздухът се беше сгъстил и сякаш изкривил. Ашлин въздъхна и той се принуди да се отпусне. Искаше да я събуди, но не преди богът да си отиде. Ако тя ядосаше съществото, дори неволно, можеше да пострада.