– Кой си ти? – прошепна той.
Не трябва да ти казвам – беше раздразненият отговор.
Мадокс вирна брадичка, стараейки се да остане спокоен. Никакво насилие, никаква ярост. Колко беше жесток Титанът, щом го караше да гадае.
– Какво искаш от мен… велики?
Ти ми обеща всичко. Всичко.
– Обещах ти всичко, което искаш, ако спасиш момичето. Ти не я спаси – каза той, въпреки че умът му крещеше да не предизвиква бога. – Ние я спасихме.
И все пак тя е жива.
– Но ти не направи нищо. – Той стисна устни. Да се противопоставя на бог, не беше мъдро. Но се боеше от това, което ще бъде накаран да направи, ако се съгласи със съществото. Защото това щеше да бъде отплата за помощ, която не беше дадена.
Сигурен ли си? Гласът сега беше копринен, предизвиквайки го да го опровергае.
Беше ли сигурен? Даника беше помогнала с нейното странно притискане на гърдите на Ашлин и с вдишването на живот в дробовете ù. Рейес и Аерон също бяха свършили тяхната част. Мадокс я беше държал, беше я почистил и утешавал.
Какво можеше да е направило това същество? „Има ли значение?“ – помисли.
– Какво искаш да направя? – попита той примирен.
Последва доволно мъркане.
Кажи на приятелите си да посетят гробището Керепеши в полунощ. Няма да вземат оръжия. Няма да казват на никого какво правят. Ще дойдат сами и аз ще ги посетя. Ще им покажа точно кой съм.
– В полунощ ще бъдем заети другаде.
Твоето смъртно проклятие. Да, знам. Лушън и Рейес имат позволението ми да закъснеят.
– Но…
Без „но“. Полунощ. Невъоръжени.
Мадокс примигна. Това нямаше смисъл. Защо той настояваше мъжете да дойдат невъоръжени? Един бог би могъл да ги смаже независимо колко оръжия бяха окачили по телата си.
Ще им кажеш ли?
Очите му се присвиха. Или това не беше бог, а съществото искаше да ги вкара в засада. Вече смяташе Титаните за жестоки, така че не се съмняваше, че са способни на такова действие. Но и в двата случая беше обречен. Ако това беше бог, Мадокс щеше да бъде наказан, защото не можеше да се принуди да помоли приятелите си да влязат в потенциално опасна ситуация без оръжия. А ако това не беше бог, значи някой друг – нещо друго, имаше силата да нахлува в мислите му.
До него Ашлин размърда устни и се претърколи по гръб. Едната ù ръка беше върху очите, а другата беше свита върху корема ù. Скоро ще се събуди, осъзна той.
Ще им кажеш ли? – настоя гласът отново, вече твърде нетърпелив, твърде несигурен.
В този момент Мадокс разбра. Това не беше бог. Не можеше да е. Едно всемогъщо същество можеше просто да отнесе Повелителите на гробището. Едно всемогъщо същество не би издало и частица несигурност. Мадокс стисна зъби.
Не ме карай да питам отново!
– Разбира се, че ще им кажа – отвърна той и това не беше лъжа. Щеше да им каже просто не това, което съществото искаше да им каже.
Тогава до довечера – каза гласът, на практика бръмчейки от задоволство.
„Докато научим истината.“ Разбира се, Мадокс не изказа мисълта гласно. Когато не последва отговор, нито реакция, той се ухили бавно. Съществото можеше да насили думите си в ума му, но не можеше да чуе мислите му. Добре. Много, много добре.
Потокът сила внезапно изчезна от въздуха.
В ума на Мадокс се завъртяха възможности. Вероятно съществото можеше да чуе разговор от разстояние. Вероятно като Мадокс и останалите говорещият беше безсмъртен със специални способности.
Безсмъртен Ловец?
Внимателно, за да не смути Ашлин, Мадокс изпълзя от леглото и тръгна из крепостта, докато не намери Лушън. Воинът седеше на дивана в стаята за развлечения сам, мълчалив и с чаша скоч в ръката.
Мадокс каза на приятеля си какво се беше случило и Лушън пребледня. Дори белезите му побеляха.
– Ловци. Титани. Жени. Сега неизвестни същества с неопределени сили? Кога ще свърши това?
Мадокс прокара ръка през косата си.
– Изглежда всяка минута се надига нещо ново.
И като си помислиш, че едва вчера Мадокс се оплакваше от монотонността на живота.
– Остават ни поне няколко часа, за да решим какво да правим. Трябва да помисля, преди да кажем на другите. Твърде много неща се случиха наведнъж, твърде много промени.
Мадокс кимна.