Мадокс слушаше потресен. Тя не беше признала, че има връзка с Ловци, нито с богове, не беше разкрила вендета срещу него. Беше признала, че чува гласове. Дълбоко в себе си той знаеше, че думите ù не са лъжа. Бяха твърде сложни и твърде лесно можеше да бъдат опровергани. Истинската Стръв щеше да използва нещо по-малко опровержимо. Още повече, че това, което тя описваше, имаше смисъл и няколко части от снощния пъзел си дойдоха на мястото.
Което значеше, че тя се беше опитала да го защити по-рано. Не със скрити мотиви, а защото беше искала. Изпълни го удивление. Удивление и облекчение. И радост.
Сега разбираше защо тя не беше изпитала мъка, когато ù беше признал, че е убил онези мъже. Най-вероятно тя дори не ги познаваше. Той подозираше, че те са се надявали да я заловят и да използват способността ù в своя полза.
Пръстите го сърбяха за нож. Искаше да убие мъжете отново. „Успокой се!“ Те можеше да работят за нейния Институт, а тя просто да не го беше осъзнала. Не, това не можеше да е така. Те щяха да ù се покажат, защото бяха достатъчно близо, за да я чуят и видят.
– Защо се страхуваше, че ще те намразя? – попита той.
– Аз чувам тайни – прошепна тя. – Трудно е да се сприятеля. Хората, които знаят какво мога, не искат да имат нищо общо с мен, а хората, които не знаят, не могат да разберат как да се справят с мен.
Самотата в гласа ù го трогна дълбоко. И Мадокс я разбра. Но дори той не харесваше мисълта тя да знае – да чуе жестоките неща, които беше направил през годините.
– Какви мои тайни си чула? – Той се опита да запази самообладание, но не успя съвсем.
– Никакви. Кълна се. – Тя погледна към него с големи очи. – Когато съм с теб, светът е тих.
Беше го казала и преди. Той си спомни изражението на лицето ù, когато за първи път я беше доближил. Пълно блаженство. Беше се наслаждавала на тишината, точно както беше заявила. Знанието го смири и обърка, но под двете емоции имаше несъмнена гордост. Той ù беше помогнал. Той, който беше неспособен да се освободи от собственото си мъчение, някак беше освободил нея.
– Каза, че чуваш тайни. Какво чу за нас?
– Вече ти казах. Повечето хора в града ви смятат за ангели. Някои ви смятат за демони. Но всички благоговеят пред вас.
– И не правят планове за нападение?
– Не съм чула.
– Добре. – Той постави длани на кръста ù, вдигна я и я постави извън ваната. Застана до нея и извади кърпа от шкафчето. След като я уви около раменете на Ашлин, за да я стопли, той грабна една и за себе си.
– Добре? Това ли е всичко, което имаш да ми казваш? – попита тя.
– Да.
От изненада ченето ù увисна.
– Е, след като вече ти казах, искам да се обадя на шефа си и да му кажа, че съм добре.
Мадокс поклати глава.
– За съжаление това е невъзможно. Никой не трябва да знае, че си тук. Заради твоята сигурност и заради нашата.
– Но…
– Това не подлежи на обсъждане. Отговорът сега и винаги ще бъде не.
Тя отвори уста, за да спори, но само каза:
– Добре.
От тона ù разбра, че не е добре. Вероятно планираше да потърси телефон в мига, в който той си обърнеше гърба. Жени. За първи път разбра какво имаше предвид Парис, когато изричаше тази дума като проклятие. Въздъхна.
– Кълна ти се, Ашлин, това е най-добрият начин на действие за всички замесени.
Тя се извърна от него и подсуши ръцете си. Движенията ù бяха малко твърде бавни, твърде премерени, сякаш умът ù беше някъде далеч.
– Какво не е наред?
– Много неща. Трябва да се обадя на шефа си и ще го направя в мига, в който намеря телефон. Не можеш да ме спреш.
– Това е…
Сега тя отряза него.
– И дори ти – един безсмъртен, вероятно мислиш, че съм странна, след това, което ти казах, така че не знам защо го отричаш.
Той избърса влагата от косата си и уви кърпата около врата си.
– Ти не си странна. Мисля, че си красива, умна, смела и най-важното – възхитителна.
Тя уви кърпата около тялото си, закривайки гледката.
– Наистина ли?
Тази силна несигурност вероятно ù беше внушена. Той се намръщи, решен да убие този, който беше размахал словесните юмруци.
– Наистина. – Мадокс постави ръце на раменете ù и я обърна. Погледите им се срещнаха. – Ако знаеше половината от нещата, които са се случили тук, ти… – той стисна устни. Проклятие, не трябваше да казва това.