И той щеше. О, да. Щеше да мисли.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Ашлин зяпна нацепената врата, която току-що беше хлопната в лицето ù от Мадокс, който я затвори в друга стая. Друг затвор. О! Този мъж беше вбесяващ. Нежно и диво я беше задоволил по начин, който трябваше да я засрами (беше се срамувала до първото чудесно погалване на горещия му език), а после отново беше станал воин – твърд и суров, и решителен.
Но тя все още го желаеше.
Беше заплашил да я заключи с друга невинна жена – жена, която вече беше заключил. Срамно поведение със сигурност.
Но тя все още го желаеше. Дори беше захапала ухото му и се беше опитала да го изкуши да довършат това, което бяха започнали под душа. Но той беше устоял, беше я придружил по коридора до тази стая, където я беше захвърлил без целувка или друга дума.
А тя все още глупаво го желаеше.
Искаше той да я държи, да я прегръща така, както тя винаги си беше мечтала, че някой ще я прегръща. Искаше той да говори с нея и да я опознае. А после искаше той да я обладае, по дяволите! Както трябва, този път. Без задръжки.
Желанието, което изпитваше към него, беше твърде силно и тя не го разбираше. Той беше безмилостен и потаен, и темпераментен. Беше изчадие от самия ад. Но беше също така мил, грижовен и ù подари най-хубавото изживяване, което се беше случвало с тялото ù. О, да. И ù донесе тишина. Сякаш тя можеше да забрави за това. Проклятие!
– Коя си ти? – внезапно попита женски глас.
Изтръгната от мислите си, Ашлин се обърна рязко. Даника и три други жени на възраст от седемдесет до двадесет и нещо се взираха в нея със загриженост и страх. Боже мой! Мадокс държеше четири жени заключени? Това да не беше харем на безсмъртен?
„Е, ти имаш подходящ костюм.“
Даника пристъпи напред.
– Тя е болната. Тази, която аз… – тя се покашля, – излекувах.
– Благодаря ти – каза Ашлин тихо. Не беше сигурна какво друго да каже на тази непозната, която не беше непозната.
Даника кимна.
– Изглеждаш по-добре – погледът ù обходи Ашлин, преди очите ù да се присвият подозрително. – Като по чудо, ако трябва да бъда честна.
– Иска ми се да мога да го обясня, но не мога. След като гаденето премина, силите ми се върнаха. Изглежда „малките камъчета“ свършиха работа, все пак. – Ашлин също огледа Даника. – Ти също изглеждаш по-добре. Изгубила си онзи прекрасен зеленикав оттенък.
– За първи път яздих мъж, за да донеса болкоуспокояващи. – Даника постави ръце на хълбоците си. – Какво те води в Страшния замък? И ти ли беше отвлечена?
Ашлин нямаше време да отговори.
– Кои са тези хора? – попита малко по-голямото момиче, което имаше прилика с Даника. – Какво са те? Даника каза, че един от тях имал крила.
Ако все още не знаеха, Ашлин не беше тази, която ще им каже.
Почти без да изчака, най-старата от групата попита:
– Знаеш ли как може да се излезе оттук?
Всички жени я приближиха, докато говореха, и я обградиха в кръг. Гледаха я с надежда, сякаш тя държеше всички отговори и можеше да ги спаси от най-противната съдба.
Ашлин вдигна ръце с дланите напред.
– По-полека! – Отвлечена, беше казала Даника. Защо Мадокс беше направил такова нещо? – Има ли някоя сред вас, която да е Ловец или Стръв? – всеки път, щом Мадокс кажеше тези две думи, в гласа му имаше погнуса.
– Тоест дали сме ловци на съкровища? Или стръв на кукичката? – Лицето на Даника беше объркано, но в зелените ù очи имаше твърд блясък. – Не.
– Нямам представа. Надявах се някоя от вас да знае. – Гласовете от миналото започнаха да си проправят път в ума ù. Един разговор след друг. – Не! Не отново! – Тя усети как пребледнява и топлината се изпарява от кожата ù, оставяйки само студена, трепереща черупка. „Дишай! Просто дишай!“
– Мисля, че отново ù става лошо – каза Даника загрижена. – Можеш ли да стигнеш до леглото? – попита тя Ашлин.
– Нне. Искам само да седна.
Внезапно чифт ръце се настаниха върху раменете ù, притискайки я към пода. Ашлин се подчини – краката ù бяха твърде слаби, за да я удържат. Треперейки, тя пое въздух в дробовете си.
Те ще ни убият.
Трябва да избягаме.
Как? – истеричен смях.
Ако трябва да скочим от прозореца, ще скочим. Те искат да ни заразят с някаква болест.
Ако скочим, умираме.
Ако останем, умираме.
Гласовете бяха на тези жени, осъзна Ашлин. Всяка дума, която бяха изрекли в тази стая, щеше да се превърти в главата ù. Проклятие, тя беше свикнала с тишината.