Рейес го изгледа кръвнишки.
– Това е малко безчувствено дори за теб, Болест.
Какво би направил той, ако на Аерон някога бъде наредено да убие Ашлин? Мадокс се чудеше. Новите богове бяха изключително жестоки и той подозираше, че биха издали заповедта без колебание. Той скочи на крака с рев, забивайки юмрук в стената.
Всички разговори спряха.
Почувства се добре от действието, затова го повтори. И отново. Ръцете му не бяха напълно заздравели от битката му с Аерон и това не помогна. Духът също трябва да се чувстваше истински обвързан с Ашлин, защото дори той искаше да убие нещо при мисълта да я загуби. Иди я вземи! Тя е наша. Тя принадлежи на нас.
Преди това той и духът никога не се разбираха. Мъж и звяр винаги бяха един срещу друг. Беше шокиращо да споделят общо желание. Мадокс удари отново стената и по пода се порони камък.
– Малката жена не ни успокоява, виждам – каза Торин с кратък смях.
Мадокс се обърна навреме, за да улови размяната на заредени погледи между Аерон и Лушън.
– Какво? – сопна им се той.
Лушън вдигна ръце – целият невинност.
– Нищо – каза Аерон. – Просто… нищо.
– Колко пъти трябва да ти се казва? Тя е Стръв, човече. – Рейес хвърли камата си за последен път и тя се заби точно над рамото на Мадокс. – Със сигурност досега си го разбрал.
– Ако не си, значи си глупак – каза Аерон, поддържайки обикновения тон. – Може би ще убия безценната ти Ашлин, когато убия другите и ще премахна магията ù върху теб веднъж завинаги.
Просто така духът изригна напълно, поглъщайки го. Никой не заплашва нашата жена! Никой. Черни петна замъглиха зрението му, последвани бързо от червени.
– А, по дяволите! – каза Лушън. – Погледни лицето му! Знаеше, че така ще стане, Аерон.
Избутвайки масички и ритайки столове, Мадокс си проправи път към Аерон. След себе си оставяше следа от разрушение, дори взе плазмения екран и го хвърли на земята, разбивайки го.
– Хей! – възмути се Парис, когато играта му замлъкна. – Аз печелех!
Само една дума се носеше в ума му: Убий. Убий, убий, убий! Убий! Проклятие за всеки, достатъчно глупав да застане на пътя му. Когато стигна до Аерон, мъжът вече беше извадил два ножа. Мадокс дори не потърси оръжие. Щеше да одере копелето с голите си ръце. Искаше кръв да накисне пръстите му. Искаше кости, пръснати по… Лицето на Ашлин внезапно премина през ума му.
Главата ù беше отметната назад, златната ù коса беше мокра и падаше по гърба ù. Капки вода се плъзгаха по стомаха ù и се спираха в пъпа ù. Разтърси я удоволствие.
Рейес и Лушън скочиха върху него, събориха го на земята и изместиха Ашлин от мислите му. Той изрева толкова силно, че очакваше стъклата наоколо да се пръснат. Полетяха юмруци – негови, техни, той не знаеше. Някой го ритна с коляно в корема, изкарвайки въздуха от дробовете му, но той не спря.
Убий! Убий!
Ако имаше зъби на звяр, щеше да захапе – толкова силно копнееше за вкуса на кръв. Щеше да пресуши някого. Но сега само вдигна обут в ботуш крак и ритна някого в бузата. Изгрухтя доволно, когато чу вой.
– Хвани шибаните му крака!
– Не мога. Държа ръцете му.
– Зашемети го, Парис!
– Разбира се. А не искаш ли да изкарам диаманти от задника си, докато го правя?
Един юмрук се заби в челюстта му. Зъбите му изтракаха и той вкуси кръвта, за която копнееше.
– Това е задето ми съсипа играта – извика Парис. – Бъни тъкмо щеше да намаже с олио Електра.
– Ще те убия. Ще… – Образът на изпълнената с удоволствие Ашлин отново се появи. Очите ù пламтяха от страст. Главата ù беше отметната назад, докато се наслаждаваше на устата му, която поглъщаше всяка капка от нейната женственост.
Той замръзна, когато изцяло осъзна всичко. Какво правеше той? Какво правеше, по дяволите? Той не искаше кръв и смърт. Не искаше. Не беше чудовище. Той не беше Насилие.
Внезапно се засрами от действията си. Трябваше да бъде по-устойчив. Знаеше го.
Дишайки тежко, той се опита да седне. Мъжете усилиха захвата си. Той се отпусна, без да се насилва. „Край – закле се той. – Няма повече да нападам приятелите си.“
Трябва да защитим Ашлин – изръмжа Насилие.
Желание да защитава? У демон?
„Ще я защитим, но не по този начин. Не така.“ Колкото повече се отдаваше на духа, толкова повече се превръщаше в Насилие. Кога беше спрял да се бори с него толкова ревностно?
Понякога, когато беше сам, обичаше да мисли, че ако е бил роден човек, разрушението щеше да е много далеч от ума му. Щеше да е женен, да има любяща съпруга и смеещи се деца, които да играят до него, докато той дяла нещо. Да дяла мебели – сандъци, скринове, легла – това беше удоволствие за него някога.