Могат да те поробят с поглед.
Един от тях има крила и лети, когато луната е пълна.
Белязаният може да изчезне, когато пожелае.
Сякаш този шепот беше отворил някакъв портал в ума ù и глъч на стотици години се беше забил в нея – смесица от стари и нови разговори. Тя се беше превила на две от наситеността на изживяването, опитвайки се да отдели обикновеното от важното.
Те никога не стареят.
Сигурно са ангели.
Домът им е зловещ – направо от филм на ужасите. Скрит на върха на хълм, в сенчести гори и обвит от проклятие. Дори птиците не го доближават.
Трябва ли да ги убием?
Те са магически. Те облекчиха мъчението ми.
Толкова много хора, минали и сегашни, очевидно вярваха, че тези мъже притежават способности, отвъд човешките, че притежават изключителни умения. Дали беше възможно мъжете да ù помогнат? „Облекчиха мъчението ми“ – беше казал някой.
– Може би могат да облекчат моето – прошепна Ашлин сега. През годините във всички краища на света беше слушала слухове за вампири, върколаци, гоблини и вещици, за богове и богини, за демони и ангели, за чудовища и феи. Дори беше водила изследователите на Института до праговете на много от тези създания, доказвайки, че те съществуват.
Работата на Института все пак беше да открива, наблюдава и изучава паранормални същества и да определя как светът може да се облагодетелства от съществуването им. А за разнообразие работата като парааудиологист можеше да бъде нейното спасение, също така.
Странно, но колегите ù не бяха дошли с нея в Будапеща, както ставаше обикновено при ново назначение. Не беше чула и дума за този град в никой от скорошните разговори, които беше подслушала. Но шефът ù я беше изпратил тук, като я беше помолил да слуша за всякакви разговори за демони.
Тя знаеше, че няма смисъл да пита. Отговорът, независимо от въпроса, винаги беше същият: поверително.
Когато беше направила това, което ù беше наредено, беше научила, че неколцина от местните смятаха мъжете, живеещи на върха на хълма, за демони. Зли и порочни. Повечето хора обаче ги смятаха за ангели. Ангели, които държаха на усамотението си. С изключение на един от тях, който беше известен с това, че обичаше да вкарва в леглото си всичко женско. Той беше кръстен Оргазмен инструктор от кикотещо се трио, което беше прекарало една „славна“ нощ с него. Ангели, които само чрез присъствието си поддържаха нивата на престъпността ниски. Ангели, които наливаха пари в общността и се грижеха бездомните да са нахранени.
Самата Ашлин се съмняваше, че е възможно такива филантропи да са обладани от демони. Демоните бяха неизменно злонамерени, равнодушни към тези, които ги заобикаляха. Но независимо дали мъжете бяха ангели, живеещи на земята, или просто обикновени хора, способни да правят изключителни неща, тя се молеше да могат да ù помогнат по начин, по който никой друг не беше в състояние да ù помогне. Молеше се да могат да я научат как да блокира гласовете или дори да ù помогнат напълно да се отърве от тази способност.
Мисълта беше опияняваща и тя се усмихна. Усмивката бързо избледня, когато поредният порив на вятъра я прониза през якето и пуловера и се просмука в кожата ù. Беше изкарала навън повече от час и беше замръзнала до кости. Да спре да почива (отново), не беше най-умната идея.
С погледът обходи хълма. Облаците се бяха разкъсали и внезапен лъч кехлибарена светлина се изля надолу, като освети масивния замък с цвят на въглен. Мъглата се виеше от дъното на долината, все едно я приканваше с призрачни пръсти. Мястото изглежда точно както бяха казали гласовете, мислеше тя. Замъкът беше потънал в сенки и беше като оживял от филм на ужасите.
Това не я разубеди. Точно обратното. „Почти стигнах“ – помисли тя щастливо и отново се затътри нагоре по хълма. Бедрата ù вече горяха от усилието да се промъква под клони и да прескача издадени корени, но не ù пукаше. Продължи да върви.
След десет минути отново спря, за хиляден път, неспособна да измине дори крачка, а треперещите ù уморени бедра се превърнаха в ледени блокове.
– Не! – изстена тя. Не сега. Разтривайки краката си, за да ги стопли, тя отново огледа далечината. Очите ù се разшириха, когато осъзна, че замъкът не е по-близо. Всъщност, можеше да е по-далеч.
Ашлин поклати глава с учудващо отчаяние. Проклятие! Какво трябваше да направи, за да стигне до мястото? Да разпери крила и да полети?