– Вероятно можем да убедим тези Титани да те освободят от проклятието – каза Лушън, изтръгвайки го от мислите му.
За първи път от стотици години насам той усети вълнението от надеждата. Може би, въпреки всичко, Титаните щяха да го освободят, ако ги помолеше. Някога бяха копнели за мир и хармония по света. Със сигурност те… „Не се заблуждавай!“ Виж какво поискаха от Аерон!
Надеждата на Мадокс започна да го напуска малко по малко, като малки листенца, падащи от есенно дърво. Титаните вече бяха доказали, че са по-гадни, отколкото гърците някога са били.
– Не искам да рискувам.
– Може би има алтернатива на боговете – каза Рейес.
Ако беше така, щяха да са я открили досега, но той не го каза гласно. След няколко секунди триото влезе в стаята му, избутвайки дебелата дървена врата.
Страх разгорещи кръвта на Мадокс, докато се качваше на леглото и лягаше. Чистите памучни чаршафи бяха студени, без миризма и не пазеха и следа от присъствието на Ашлин. Но той пазеше спомена.
Последния път, когато беше лежал тук, я беше държал в обятията си и я беше утешавал. Беше я вдишвал. Беше планирал да прави любов с нея. Беше се наслаждавал на вкуса ù в устата си.
Страхът му се усили, когато Рейес окова китките му, а Лушън глезените.
– Когато това свърши – каза той, – проверете Ашлин! Ако е добре, я оставете в стаята с другите жени! Ако не е, я заключете в друга стая и аз ще се погрижа за нея на сутринта! Но без повече тъмници! Без повече жестокост! Нахранете я, но не ù давайте вино! Разбрано?
Двамата мъже отново си размениха напрегнати погледи и се отдалечиха от леглото.
– Рейес – каза Мадокс предупредително. – Лушън – добави като проклятие. – Какво става?
– Колкото до жената – започна Лушън, отказвайки да го погледне. Последва отровно мълчание.
– Опитвам се да остана спокоен – каза Мадокс, въпреки черната мъгла, която започваше да пада пред очите му. – Кажете ми, че не сте ù направили нищо!
– Не сме.
Мадокс издиша и зрението му се върна към нормалното.
– Не сме ù направили нищо – продължи Лушън, – но ще направим.
Обещанието зашлеви Мадокс, после миг по-късно се вряза в ума му. Той се изви във веригите.
– Освободете ме! Веднага!
– Тя е Стръв, Мадокс – каза Рейес тихо.
– Не. Не е. – Усещайки паника, сякаш беше впримчен в кошмар, от който не можеше да се събуди, той им разказа за способността ù и за неговите подозрения, че е била проследена, без да знае. – Тя също е прокълната като нас. Прокълната да чува древни разговори.
Лушън поклати глава.
– Ти си твърде увлечен по нея, за да признаеш истината. Това, че тя може да има странна способност, само затвърждава вярата ми, че е Стръв, точно както гласа, който си чул днес в главата си. Как по-добре да научи за нас? Как по-добре да научи най-добрия начин да ни победи?
Мадокс опъна врата си напред, като едва не скъса сухожилията си.
– Наранете я и ще ви убия. Това не е заплаха, а клетва. Ще прекарам остатъка от дните си, да видя мъчението ви и смъртта ви.
Рейес заплете ръка в косата си и черните къдрици застанаха нагоре като шипове.
– Не мислиш ясно сега, но един ден ще ни благодариш. Ще я заведем в града. Ще я използваме, за да изкараме Ловците. Не ти споменахме за тази част от плана.
Копелета. Предатели. Никога не беше подозирал, че приятелите му, същите воини, които споделяха нещастието му, бяха способни на това.
– Защо ми казвате сега? Защо го правите?
Рейес извърна поглед, но не отговори.
– Ще направим всичко по силите си, да я върнем в същото състояние, в което напусне.
Мадокс отново се изви в дебелите вериги, използвайки цялата си сила. Не успя да счупи силните брънки (самите богове бяха направили тези вериги), но изкриви металната табла на леглото. Ярост избухна в него, толкова жарка и зловеща, че не можеше да вижда, не можеше да диша. Трябваше да стигне до Ашлин. Трябваше да я защити. Тя беше невинна, крехка и нямаше да оцелее, ако се разгореше битка.
А ако я хванеше врагът…
Той се метна, изрева и отново се изви.
– Ашлин! – извика той. – Ашлин!
– Не мога да разбера как може да е толкова ожесточен за една жена – чу той Лушън да казва тихо.
– Такава отдаденост е опасна – отвърна Рейес.
Той прекъсна разговора им.
– Ашлин! – ако го чуеше, тя можеше да изтича при него, да го отключи и той щеше да я защити. Той можеше… не. Тя беше заключена в стаята на Лушън и той я беше сложил там. Беше се погрижил да не може да избяга. И дори да стигнеше до тук, щяха ли двамата мъже, които той някога смяташе за приятели, да я нападнат?