Боже мой! Независимо дали беше вярно или не, самата идея беше достатъчна, за да я задържи далеч от него. Но тя подозираше, че той говори истината. Всеки път, когато го беше виждала, той се беше старал да остане далеч от всички около него. Това не беше поведение на зъл човек, а на по-загрижен за другите, отколкото за себе си. Сърцето ù омекна към него. „Тъпа идиотка!“
– Как се казваш?
– Торин – каза той, очевидно изненадан, че я интересува.
– Ти не планираш да ме убиеш, нали, Торин?
Той изсумтя.
– Едва ли. Ако го направя, Мадокс би ми изтръгнал сърцето и би го изпържил за закуска.
– Добре, това беше малко повече информация, отколкото ми трябваше – каза тя, но почувства глупав ученически прилив на щастие. Дали това значеше, че Мадокс беше загрижен за нея? Поне малко? Ако беше така, къде беше той? Защо не беше дошъл за нея?
Торин я водеше по коридорите тихо, дори стъпките му бяха заглушени. Няколко пъти спираше и се ослушваше, после ù кимаше да се скрие в сенките.
– Говори тихо! – каза ù той, когато тя отвори уста да зададе въпрос.
– Когато си готов да говориш, аз съм готова да чуя какво става – прошепна тя.
Той не обърна внимание на думите ù.
– Почти стигнахме.
– Къде? – Колкото повече вървяха, толкова повече тя мислеше, че чува… какво беше това?
Секунда по-късно знаеше.
Стомахът ù се сви. Звукът ставаше твърде ясен. Писъци. Изпълнени с болка, агонизиращи писъци. Беше чула това мъчително страдание само веднъж преди и ù беше достатъчно.
– Мадокс – ахна тя. Не отново!
Тя беше вече толкова близо, че можеше да разпознае дълбокия тембър на гласа му. Чуваше и другия глас, който понякога се промъкваше – и двата бяха отчаяни и разбити. Прииска ù се да повърне. Искаше да побърза. Едва не изтича пред пазача си, но се задържа, уплашена той да не се пресегне да я спре.
– Побързай, Торин! Моля те, побързай! Трябва да му помогна. Трябва да ги спрем.
– Тук вътре! – каза той, отвори една врата и отстъпи. Тя се втурна в стаята, като вече търсеше Мадокс. Видя антикварен сандък, меча кожа и легло с балдахин, но Мадокс не беше там. Объркана и със засилваща се тревога, тя се завъртя наоколо.
– Къде е той? – Тя трябваше да стигне до него. Нямаше значение какво ù беше направил или какво чувстваше към нея.
Не трябваше да страда така.
– Не се тревожи за Мадокс! Знаеш, че ще бъде добре. Тревожи се за себе си! Щяха да те отведат в града, а не можех да им позволя. Мадокс щеше да ни убие всички в леглата ни. Така че, заради моя живот, ако не заради твоя, бъди тиха! Те нямат много време да те търсят. Дръж се добре и може да оцелееш! – и той тихо затвори вратата в лицето ù.
Чу се прещракване, когато ключът се превъртя.
Ужас, страх и несигурност се бореха за надмощие в нея. Тя не знаеше дали Торин казва истината, а и не я интересуваше. Трябваше да стигне до Мадокс. Още един писък разцепи въздуха и сякаш премина през мазилката и се вряза в Ашлин.
Сълзи опариха очите ù. Тя изтича до вратата и се опита да завърти бравата с трепереща ръка. Не поддаде. Проклятие! Тя щеше да е тиха, но нямаше да стои в тази стая.
Ашлин се завъртя и отново проучи помещението, опитвайки се да го види с очите на крадец. Прах покриваше всичко, сякаш стаята е била забравена от години. Нямаше и украшения. Нищо, което да използва, за да разбие ключалката.
Тя отиде до прозореца и дръпна завесите. Пред нея се разкри гледка на планината – бяла и величествена. Един балкон водеше… тя погледна и ахна. Надолу, надолу, надолу. „Ами ако паднеш.“ Слава Богу, двойният прозорец се отвори лесно. Не обърна внимание на внезапния вихър на леден въздух и надзърна надясно, после наляво. На няколко стъпки имаше друг балкон.
Мадокс изкрещя силно и дълго.
С потящи се длани тя изтича до леглото. Тя вече имаше идея. Опасна идея. Глупава идея. „Единствената идея“ – промърмори тя, издърпвайки покривките и чаршафите от леглото.
Носът и устата ù се изпълниха с прах, но тя не забави движенията си. Завърза края на чаршафа за единия край на юргана.
– Правили са го във филмите. Ще се справиш. – Може би. Актьорите имаха мрежи и каскадьори. Тя нямаше.
Още един крясък.
Стомахът ù се бунтуваше, когато се върна до прозореца. Огромната тениска и анцуг не правеха нищо, за да я предпазят от стихията, но тя излезе на балкона без никакво колебание и пое въздух. Камъкът беше леденостуден под босите ù крака, а вятърът хапеше.
Пръстите ù трепереха и дъхът ù излизаше на облачета, но тя върза края на импровизираното въже за парапета на балкона. Двоен възел. Троен. Дръпна.