– Мадокс! – прошепна тя на пресекулки. – Тук съм. Няма да те оставя. – Тя се огледа за ключ, с който да го освободи, но не намери.
Пресегна се и стисна безжизнената му ръка. Той беше безсмъртен. Беше се събудил от това веднъж. Можеше да го направи отново. Нали?
* * *
Пламъците го облизваха. Горяха като киселина. Толкова горещи. Стопяваха го, унищожаваха го парче по парче. Въздухът беше тежък, черен и гъст, докато тялото му се разпадаше. Имаше толкова много болка.
– Мадокс!
Той чу гласа, познат и сладък, и спря да се гърчи, внезапно забравил жегата.
– Ашлин? – Той огледа дълбините на ада, в който се беше върнал, но видя единствено пещери от пламък. Чу единствено хленчене и крясъци. Беше ли умряла Ашлин? Беше ли пратена и тя тук, за да страда?
Това можеше да означава само, че Лушън и Рейес са я убили.
– Копелета! – изрева Мадокс. Бяха я убили и сега той трябваше да убие тях. С удоволствие – изръмжа духът.
– Тук съм – каза тя. – Няма да те оставя – този път тя плачеше.
– Ашлин! – извика той. Щеше да се пазари с жестоките нови богове. Щеше да я измъкне от тук.
Каквото трябваше. Дори щеше да се съгласи да остане тук завинаги. Всичко, за да я освободи.
– Няма да те оставя. Ще бъда тук, когато се събудиш. Ако се събудиш. О, Боже!
Веждите му се свиха в недоумение, преди отново да потъне в ада. Гласът ù не беше ехо вътре в ада. Беше ехо в ума му. Но в това нямаше смисъл. Не беше възможно.
– Как можаха да ти причинят това? Как?
Беше ли тя… с тялото му? Да, осъзна той миг по-късно. Да, беше. Почти усещаше ръката ù да стиска неговата и топлите ù сълзи да капят върху отворените му гърди. Почти усещаше нейния аромат на сладък пчелен мед.
Докато овъглената му плът гореше и се преобразяваше, гореше и се преобразяваше, Ашлин му шептеше и го успокояваше:
– Събуди се отново, Мадокс! Събуди се заради мен! Имаш много да обясняваш и няма да те оставя, докато не ми кажеш истината.
Той искаше да се подчини и се помъчи да избяга от дълбоката дупка, в която се намираше, направи всичко по силите си, за да прати духа си обратно в тялото си. Искаше да я види, да я държи и да я пази. Но огънят го обгърна в тлееща прегръдка. Мадокс стисна зъби и се забори отново и отново. Щеше да се бори цяла нощ, ако трябваше. Щеше да се бори, докато Лушън дойде за него.
Щеше отново да бъде с Ашлин.
Връзката му с нея беше твърде силна, твърде дълбока и твърде вкоренена, за да бъде пренебрегната или отречена. За такъв кратък срок тя някак си беше станала център на неговата вселена. Единствената му причина да живее. Сякаш тя му принадлежеше. Сякаш беше родена само за него.
Сега, след като я беше намерил, нищо нямаше да застане между тях.
– Ще остана тук цяла нощ – каза тя. – Няма да те оставя.
Той се усмихваше, когато пламъците го погълнаха отново.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Времето за война беше настъпило.
Аерон се радваше. Той кипеше от потребността да се бие, да убива. Може би, ако осакатеше няколко Ловци, щеше да спре да си представя как ножът му срязва гърлото на Даника, последвано бързо от това на сестра ù… на майка ù… и накрая на баба ù.
Не беше казал на другите, но нуждата да убива вече беше повече от пренебрежимо трепване в него. Започваше да доминира над всички други мисли и го побъркваше. Боговете не бяха преувеличили. Звярът в него гореше от нетърпение да последва заповедите, които му бяха дадени.
Още по-лошо – желанието изглежда се увеличаваше с всеки изминал час.
И само щеше да стане по-силно, той знаеше. Щеше да расте и да расте, и да расте, докато накрая той не унищожи тези четири невинни жени.
Той стисна зъби. Надяваше се да успее да потисне жаждата за кръв поне още малко. „Аз съм чудовище, толкова лошо, колкото духът в мен.“ Ако воините не успееха да измислят начин да спасят тези жени, е, Аерон знаеше, че ще се наложи да се сбогува с последните останки от достойнството си. И щеше да се превърне в демон.
А не си ли вече?
– Мислиш ли, че жената на Мадокс е някъде тук? – попита Парис, прекъсвайки мрачните му мисли.
– Възможно е. – Не бяха успели да я намерят и трябваше да се откажат да я търсят, за да дойдат в града. Беше вбесен, че тази Стръв можеше дори сега да е на свобода.
Дали Ловците вече бяха предупредени за идването на Повелителите?
Лушън се беше пренесъл първо на гробището, но не беше видял нищо подозрително. Все пак Торин беше пратен там след това, за да чака, да наблюдава и да направи снимки с няколко от неговите играчки. Изпращането му там беше крайна мярка. Той беше протестирал, но накрая се беше съгласил да отиде. Поне обитателите на гробището бяха вече мъртви и появяването на Болест нямаше да им навреди.