Сега Аерон и другите се движеха бързо по павираните улици на Буда. Без Ашлин трябваше да привлекат Ловците по друг начин. Бяха избрали сами да бъдат Стръв.
Полунощ може да беше дошла и да си беше отишла, но градът изобщо не беше готов да спи. Хората седяха на осветени маси и невинно играеха шах, а други се забавляваха. Сгради се издигаха от двете страни в симфония от завои и върхове. Няколко коли минаха край тях.
Хората отскачаха от пътя на воините. Откъси от клюки и предположения се носеха на лунната светлина. „Ангелите са слезли от тяхната планина… мисля, че са тръгнали след мъжете, които питаха за тях – онези в клуб „Дестини“…“
– Мъже са питали за нас – каза Аерон и стисна зъби. Докато го казваше, една жена пресече улицата, за да ги поздрави и изражението ù се изцъкли, когато се взря в Парис.
– Една целувка – замоли го тя.
– Винаги. – Парис се усмихна и наведе глава, за да задоволи искането ù.
Аерон излая:
– По-късно! Заведи ни в този клуб „Дестини“!
Ако Безразборност започнеше да целува, нямаше да спре да целува, докато дрехите не бъдеха разкъсани и не зазвъняха викове на страст.
– Следващия път – каза Парис на жената със съжаление в гласа и продължи да ги води към клуба.
– Обещаваш ли? – извика тя. Но се изтръгна от опиянението на страстта, когато Лушън мина край нея. Тя пребледня при вида на белязаното му лице.
Няколко минути по-късно воините стояха на входа на клуба и проучваха сцената. Тълпа от хора танцуваше в бърз ритъм, а многоцветни лампи пулсираха около тях. Тези, които ги забелязаха, ахнаха. Повечето се отдръпнаха – ангели, наистина. Смели и глупави, неколцина пристъпиха по-близо.
Докато стоеше там, Аерон усещаше… нещо. Леко бръмчене на сила, вероятно. Намръщи се.
– Виждаш ли ги? – попита Рейес, докато сканираше. Стойката му беше напрегната. Болка тази вечер изглеждаше на ръба повече от всякога. Ръцете му бяха подути, сякаш беше последвал примера на Мадокс и беше разрушил цяла стая.
– Още не, но знам, че са тук. – Аерон прокара пръст по ножа, скрит на бедрото му. „Къде сте? Кои сте?“
– Здравей, рай! Виж тези сладки малки хапки! – каза Парис, а гласът му беше дрезгав от възбуда.
– Извади си ума от гащите им! – сопна се Рейес.
На Аерон му се искаше това да е неговата единствена грижа. Нуждата от секс. Човешките жени го гледаха със страх, като блондинката, която едва не припадна днес при мисълта да бъде докосната от него. И той беше щастлив от това. Те трябваше да се страхуват от него. Той нямаше да го иска, но щеше да ги сдъвче и да ги изплюе на една хапка.
– Пет минути – каза Парис, а думите му бяха наситени с удоволствие. – Само това ми трябва.
– По-късно.
– Сега.
– Ти да не си дете? Патката ти не е играчка, затова спри да си играеш с нея поне за една проклета нощ!
– Богове! Не е възможно! – каза внезапно Лушън и изуменият му тон сложи край на препирнята. Той посочи към задната част на клуба с мрачно вирване на брадичка. – Вижте!
Всички погледи проследиха неговия до група, която стоеше в задната част на клуба и ги наблюдаваше.
Аерон изсъска и стисна един от ножовете си. Изглежда изненадите този ден не бяха свършили.
– Сейбин. – Никога не е мислел, че някога отново ще види Съмнение. Мъжът, когото някога беше смятал за приятел, беше държал нож в гърлото му и беше срязал дълбоко. – Какво прави той тук? Защо сега… – думите му секнаха, когато отговорът го озари. – Той все още воюва с Ловците. Той вероятно ги е довел на нашата порта.
– Има един начин да разберем – каза Лушън, но никой от тях не тръгна напред.
Аерон знаеше защо неговите крака се бяха превърнали в олово. Онази мрачна съдбовна нощ се разиграваше в ума му.
– Трябва да ги убием – беше изкрещял Сейбин. – Виж какво направиха с Баден!
– Ние направихме достатъчно – беше отвърнал Лушън със спокоен глас. – Причинихме на тях и на любимите им много повече болка, отколкото те на нас.
Студена ярост беше окъпала лицето на Сейбин.
– Баден нищо ли не означава за вас?
– Обичах го толкова, колкото и ти, но още разрушение няма да го върне – беше изплюл Аерон, обръщайки гръб, неспособен да понесе болката в очите на Сейбин. Болка, която отразяваше тази вътре в него. – Не мога да понеса още много, защото сърцето ми става все по-черно с всеки изминал ден. Нуждая се от мир. От убежище.