Родени сме в една и съща година. Бяхме осемнайсетгодишни, когато за пръв път между нас се появи облак, който ни превърна в свирепи врагове.
Да, причината беше Мари, която хвърли помежду ни ябълката на раздора и направи и двама ни нещастни. По-добре да не беше се раждала никога тази проклетница!
— Мари! — извика капитанът, живо заинтересован от историята. — Коя е тази Мари?
— Една хубава девойка, каквато рядко съм виждал. Очите й бяха сини като морската вода, косите й златисти. Но в душата и сигурно се криеше демон — каза морякът с глух болезнен глас. — И тази жена беше нашето нещастие…
Силно развълнуван, морякът започна да се разхожда из каютата на капитана. В този момент лицето му стана още по-черно, а челото му — силно навъсено. Изглежда, силна болка заседна в сърцето на Хари.
— Една вечер при залез слънце я срещнахме на брега — продължи той. — Отиваше към дюните. Като сега я виждам. Вълните заливаха босите й крака. Как сърдечно се смееше, когато пенливите вълни мокреха червената й буза. Позлатените слънчеви лъчи къпеха морето. И тя изглеждаше като морско божество, появило се из тайнствените дълбини на водата. Погледна ни с дяволските си очи, усмихна се и разкри два реда зъби, ситни като маргарит… И сърцата ни бяха омагьосани… Фатална магия!
За пръв път аз и Джон се върнахме мълчаливи вкъщи. Имаше нещо студено в погледите ни. Глуха ревност се загнезди в сърцата ни, които въздишаха по Мари.
Тази нощ не спах. Не вярвам и Джон да е затворил очи. Образът на Мари беше винаги пред очите ми. Винаги тя, със своя пленителен смях, с хубавата си червена блузка! …
— На другия ден по същото време я видяхме пак на дюните: събираше раковини и пееше една стара галска песен. Щом ни забеляза, усмихна се и втренчи поглед в мен. Какво изпитах в този момент, не мога да кажа. Но ми се стори, че сърцето ми изгоря от този поглед. Бях покосен: но и Джон страдаше. Обичах я лудо. Любовта на Джон не беше по-малка. Приятелството ни се помрачи. Озлобихме се един към друг. Но аз бях по-щастлив. Мари ме предпочете пред Джон…
Тогава печелех доста, за да мога да издържам едно семейство. Ирландското море е богато на риба и можеше да ме изхрани.
Реших да се оженя. В деня на венчавката, когато музикантите веселяха гостите, пристигна Джон. След като направих предложение за женитба, което родителите на Мари приеха на драго сърце, моят приятел се загуби. Научих, че отишъл в едно съседно село.
Беше блед като платно, но спокоен. Протегна ръка и ми каза:
— Заминавам. Отивам да погреба скръбта си в морето. Обичах я много, може би повече от теб, но така е пожелала съдбата. Сбогом, Хари! Може би ще се видим някога, живи или мъртви.
На другия ден научих, че е постъпил моряк на един чуждестранен кораб.
— При мен — каза тъжно капитанът. — А после?
— После… После каза морякът и заплака. — След три месеца Мари напусна къщата ми. Какво е станало с нея — не знам. Казаха ми, че е умряла в Америка или в Австралия… Напуснах родното място и рибарските мрежи. Станах моряк като Джон и се мъчех да забравя очите, които ми омагьосаха сърцето.
Последва тежка въздишка. Хари сложи ръка на сърцето си, погледна втренчено капитана и попита:
— Кога умря Джон?
— Миналата година.
— Кажете ми датата.
— През нощта на 10 февруари.
— Снощи го чух да чука три пъти на вратата на каютата ми. След това се яви до леглото ми каза Хари. — Живи или мъртви — пак ще се видим — спомних си последните му думи. И устоя на думата си.
— Сънували сте! — каза капитанът.
— Сънувал?! — извика силно морякът. — Не, не бях затворил още очи. Току-що се бях сменил от пост. Дори не бях изпил чашката си ром.
Миналата година по това време пътувах с „Бостон“, американски кораб, който се движеше между Саванах и Белфаст. Бяхме сред Атлантическия океан, когато вечерта на 10 февруари — спомням си много добре това, защото за пръв път видях приятеля си Джон — чух да се чука три пъти на вратата на моята каюта, която се намираше в предната част на кораба. Вратата беше заключена. Като мислех, че ме викат на кувертата, попитах кой чука. Никой не отговори.
Легнах си. Още не бях затворил очи и вратата се отвори. Една сянка, излъчваща бледа светлина, се приближи до леглото ми. Беше приятелят ми Джон.
— Не му ли заговорихте?
— Не, защото изпитах такъв страх, че насмалко да припадна.
— След това не го ли видяхте?