Беше се приготвил да раздава, когато Коста изникна на хоризонта с двама, облечени в моряшки униформи, леко понаквасени заплеси. При вида им чужденецът вдигна вежди, но нищо не каза.
Първата игра мина в проучване. Двамата моряци не бяха противници, биваше ги само колкото да омърлят картите. Лопес усети, че само русият е достоен за играта, макар че засега и той не беше показал твърде много. Сякаш още се запознаваше с картите.
Лопес Еспиноза раздаваше, играеше и междувременно го обхващаше необяснимото усещане, че непознатият не може да играе. Ако го попитаха, не би могъл да отговори на какво се основава предположението му. Беше предчувствие, нищо друго. Дългите десетилетия край игралната маса бяха го научили едно-друго, а заедно с това бяха изострили сетивата му. Тези сетива сега му подсказваха, че русият млад господин насреща в момента учи играта.
Лопес Еспиноза за нищо на света не би си признал що за безумни мисли му минават. И как да признае, като противникът му не бе допуснал никаква грешка. Правеше точно това, което трябваше да прави. И въпреки това играта му беше празна като хвърлена в морето бутилка от ром. Липсваше му дух, импровизация. Дори и ошушканите немци, макар и полупияни, играеха по-свободно от русия тип.
Младият господин с усмивка от реклама на паста за зъби съвсем спокойно си редеше картите. Хладно и безстрастно като машина. Избираше винаги най-доброто и най-целесъобразното решение. И Лопес Еспиноза, който до момента не бе мамил, тъй като нямаше и нужда, установи, че какъвто и десетилетен опит да има, в една почтена игра едва ли би го победил. Русият тип с мека хлапашка усмивка на лицето от ръка на ръка все повече навлизаше в играта. Понякога се усмихваше широко, показвайки перленобяло чене. С тази усмивка приличаше на Лопес Еспиноза на човека-вълк.
Картоиграчът беше готов да се закълне, че, преди да седне на масата, русият тип даже не е виждал карти. Тук бе научил всичко, което знаеше, за някакви си двайсет минути. И това знание бе достатъчно, за да не може да го победи никой в почтена игра.
Дойде време Еспиноза да се намеси. Купчината долари пред него бавно взе да спада; зелените „гущерчета“ се бяха преселили пред русия. Моряците не бяха загубили много, ала псуваха безспирно.
Русият явно не се интересуваше от парите. Лопес Еспиноза беше сигурен, че дори не знае колко има пред него. Интересуваше го изключително играта, на която бе усетил вкуса.
Тогава картоиграчът смени тактиката. Тъй като за него бе детска игра да напипа следите от бодвания на гърба на картите, обърна играта. Това пък изискваше съвсем друг стил от този, който играеше досега.
На русия тип му дойде като изневиделица. Загуби две ръце и докато се готвеше за третата, гледаше пред себе си с мрачно лице. Картоиграчът беше сигурен, че противникът му се е усъмнил. След третата ръка, която Еспиноза остави за русия, угрижените бръчки на оня се отпуснаха.
Сега обаче Еспиноза бе обхванат от неувереност. Не можеше да види картите на противника си — разбира се само в преносен смисъл. Дали се бе успокоил, защото бе открил, че Еспиноза мами, или защото спечели играта?
След последната ръка не остана и капка съмнение, че русият млад господин е наясно с всичко. Знае, че противникът му го мами на карти. Еспиноза се усмихна изпод мустак. Любопитно му беше какво ще предприеме.
Противно на очакванията му оня не направи нищо. С блага усмивка продължи да играе. И спечели.
Пот заля лицето на Еспиноза. Смаяно разбра, че не само той вижда картите на другия, ами и другият — неговите. Значи русият е разбрал, че картите са белязани и сега играе според това.
От години не се беше случвало да прави такива усилия заради някого. Усещаше освобождаващата се духовна енергия, която като дух от бутилка изостави затвора си. Пръстите му трепереха от наслада, докато слагаше картите.
След десет минути разбра, че не може да се мери с другия нито по сръчност, нито по логика. Половин час — и не му остана пукнат грош.
Естествено, Еспиноза се вълнуваше не толкова за парите, колкото за престижа си. Навярно никога повече няма да може да поеме карти в ръце, обере ли го някой. Неведнъж се мислеше за крал на картите, особено след някоя успешно разиграна нощ, а сега усещаше, че тронът му се клати.
Реши да пусне в действие всички запаси. Пръстите му дълго пробягаха по тестето и толкова бързо взеха да сменят картите, че не можеше да се проследи с поглед. От ръкава на ризата си освободи резервните асове и ги хвърли в схватката. И естествено спечели. Защо пък да не спечели?
Чужденецът се стъписа, когато парите пред него взеха да намаляват. Недоумяващо погледна към Еспиноза, сякаш искаше да проумее какво му крои. Картоиграчът усети, че русият тип преценява възможностите. „Уви, старче — мислеше си със задоволство. — За да се научиш да мамиш, не е достатъчен някакъв си половин час.“