Грешеше. Достатъчен беше. Лопес Еспиноза бе обзет от ужас, когато осъзна, че асовете му са на привършване. Нямаше нито в тестето, нито в ръкава на ризата му, дявол знае къде бяха, ала се появяваха тъкмо навреме, когато трябваше да оберат залените „гущерчета“ пред него.
Лопес Еспиноза не смееше да признае дори пред себе си, но изведнъж разбра, че е загубил. Беше попаднал на някакъв навярно по-млад и по-сръчен измамник, който знае и такива трикове, за които той и не предполага.
Пред него имаше вече по-малко от сто долара и положението изглеждаше съвсем безнадеждно, когато се появи Коста. Хвърли само бегъл поглед към масата и веднага разбра какво трябва да се направи. Светкавично вдигна и изхвърли двамата моряци, които се прегръщаха един друг, седна до чужденеца и освободи острието на ножа си от пружината. Леко, но все пак така, че оня тип да почувства, го опря в хълбока му.
— Вие лъжете, господине!
Русият тип остави картите, които държеше в ръце, и погледна с интерес към Коста.
— Какво значи, че лъжа?
Ножът потрепери в ръцете на Коста, но той веднага си възвърна самообладанието.
— Я си покажете картите!
Русият тип кимна и си обърна картите.
— Моля!
Коста докосна първата карта с тънкото острие.
— Това какво е?
— Ас — усмихна са русият.
Коста премести по-нататък острието.
— А това?
— И това е ас — отвърна дружелюбно типът.
— А това?
— Ас.
Коста преброи картите.
— Виждате ли, сеньор, там е лошото. Колко аса имате общо?
— Пет — каза типът.
— Пет я. А колко може да има в едно тесте?
Русият поклати глава.
— Не знам.
— Ама аз знам. Четири. Я си покажете ръкава на сакото!
Чужденецът кротко си съблече сакото и го подаде на Коста. Коста едва не процвили от задоволство. Говедо! Като нищо ще му сложи в палтото двата аса, които са в джоба му и ще разиграе, че сега ги намира.
Бръкна в джоба, където бе скрил асовете и усмивката изведнъж замръзна на лицето му.
От двата аса нямаше и следа.
Непознатият гледаше усмихнат напъните на Коста.
— Какво има?
Коста отново насочи ножа към хълбока на типа.
— Да речем това, че в ръцете си имате пет аса, а в едно тесте има само четири. Откъде взехте петия? Вие лъжете, господине!
Чужденецът, без да го е грижа за дращещото хълбока му острие, се пресегна през масата и, преди Лопес да успее да го спре, обърна картите му.
— Тогава, сеньор, обяснете как са попадналли тук и тези асове!
Коста ядосано се втренчи в Лопес. Левак! Трябвало е веднага да ги махне.
Сред картите на Лопес също имаше три аса.
Коста преглътна тежко и тъкмо търсеше аргументи, ала чужденецът светкавично му пъхна тестето под носа.
— Изтеглете една!
Коста се подчини, като да беше хипнотизиран. Изтегли една карта и я пусна на масата. Беше ас.
— Изтеглете още една!
И тя беше ас.
Коста се втренчи ужасен в масата. Лопес Еспиноза пък разбра, че се е забъркал в голяма каша. Ама много голяма!
Посегна към кончова на ботуша си и напипа тънкото острие на камата. Никога не бе убивал човек и най-вероятно няма и да го направи, ала би могло да посплаши някого, без да му стори нищо. Щом Коста никакъв го няма…
Коста обаче си беше на мястото. С леко, небрежно движение мушна ножа в хълбока на типа.
Лопес Еспиноза не обичаше Коста, нуждата го бе принудила да работи заедно с него. Коста беше вроден и безогледен убиец: груб и непредвидим. Но му беше насъщен като къшей хляб. Сам не би могъл да се защити, ако се наложеше.
Картоиграчът стисна очи и се издрайфа, щом видя бързото професионално движение на Коста. Веднъж, единствен път беше се случвало нещо подобно, за което не искаше да си спомня, щеше му се веднъж-завинаги да го изтрие от паметта си.
Русият тип потръпна, ала усмивката не изчезна от лицето му.
— Изтеглете още една!
Коста заби по-дълбоко ножа.
— Изтеглете още една!
Коста не разбираше. Кръвта отдавна трябваше да блика от хълбока на типа, отдавна трябваше да се строполи на масата, бълвайки кръв, отдавна…
Коста усети как твърди и безмилостни пръсти хващат китката му. Ножът с дрънчене падна на пода. Хрущенето на кости се стопи в болезнения стон на Коста.
Лопес Еспиноза драйфаше и не забеляза кога изчезна неговият телохранител и доставчик. Стори му се само, че там, където по-рано седеше Коста, се вдигна прозрачен стълб дим.
Чужденецът се изправи, усмихвайки се дружелюбно.
Еспиноза замахна с ръка към лицето му, но мъжът не му направи нищо. Гласът му бе по-скоро умоляващ, отколкото заплашителен: