— Сеньор Еспиноза, моля ви, елате с мен!
Еспиноза остана с отворена от учудване уста.
— Вие… познавате ли ме?
Русият тип кимна дружелюбно.
— Естествено. Отдавна ви наблюдаваме.
— Мене. Кой?
Непознатият като че ли не чу въпроса.
— Имаме един проблем, сеньор Еспиноза. И мислим, че може би вие ще ни помогнете да го разрешим.
Тогава Лопес Еспиноза каза нещо, което не бе посмявал да признае дори пред себе си:
— Ама аз… не разбирам нищо друго освен от карти!
Русият тип се усмихваше.
— Знаем, сеньор Еспиноза. Ние всичко знаем.
Лопес Еспиноза не можеше да реши дали полицията се опитва да му пусне въдица, дали някоя конкурентна банда иска да му види сметката, или пък тайните служби се опитват да го вкарат в клопка.
— Къде е Коста?
Чужденецът се усмихваше.
— Изпари се.
— Е… как?
— Коста го няма вече, сеньор Еспиноза. Нямаме нужда от него.
После сякаш, без да иска, протегна показалец и докосна с него тестето карти. Тестето потрепера и просто изчезна. Сякаш никога не е било на масата.
— Същото се случи и с Коста, сеньор Еспиноза. И… много бих съжалявал ако се случи и с вас.
— Кой… сте вие?
— Ще узнаете всичко, щом му дойде времето — увери го, като се усмихваше дружелюбно чужденецът. — И не се безпокойте, моля ви. Мога да ви убия всеки момент. И следа няма да остане след вас. Ала виждате, че не го правя. Защото имаме нужда от вас.
— Ка… рти ли трябва да играя?
— Хайде, сеньор Еспиноза! И не забравяйте… само за миг може да се превърнете в дим. Дайте си ръката!
Зазоряваше се.
От пристанището се чуваха корабните сирени.
Бирмингам. 1 юни
Ронълд Кули прекрачи прага на театъра и като си подсвиркваше, си мислеше за добре прекарания уикенд. Голям сладур е тая Рози. Жалко, че е малко глуповата… Даже, ако е съвсем искрен, не е и малко. Ала пак е като ангелче.
Въпросът е може ли да се обвърже с по-дълбоки чувства към едно ангелче един такъв надежден артист като него. Тръгна с валсова стъпка, за да може леко, като вълшебен принц, зареян над полята в лятна вечер, да се промъкне край будката на портиера.
— Мистър Кули!
Вълшебният принц рухна от въздуха на земята.
Стреснато спря с лице към вратата на портиерната, където миг по-късно се появи подрязаната брадичка на Падингтън.
— Мистър Кули!
Кули пое дълбоко въздух.
— Какво се е случило, Падингтън? Изкарахте ми акъла!
Дребничкият портиер се прекръсти.
— Все пак се появихте, мистър Кули. Мистър Богарди беснее. Направо не е на себе си.
Студена пот изби по челото на Кули. Господи! Значи са спипали Уолтър. А всичко му беше обяснил стъпка по стъпка! Възможно ли е тоя смахнат да не е успял да научи двайсет изречения?…
Портиерът вдигна поглед към него.
— Извинете за любопитството, ама… къде бяхте, мистър Кули? Когато минахте край портиерната… с костюма на първия благородник… беше толкова странно, че си помислих…
— Какво си помислихте, Падингтън? — попита Кули с лошо предчувствие.
— Ами… простете, ама помислих, че сте пиян.
— И… къде отидох в костюма на първия благородник?
Падингтън облещи очи.
— Къде отивахте ли, господине?
— Това ви питам.
— Представа нямам, господине. Къде отивахте наистина?
Кули се почеса по темето.
— Там е работата, Падингтън, вярвате или не, идея нямам.
— Даже и панталоните не си бяхте свалили, господине — рече укорително Падингтън.
— Как така панталоните?
— Ами онези, раираните, бухлатите. Дрехите на първия благородник. Според мис Форд липсват в гардероба.
— А, онези! И… сам ли излязох или… хм… придружен от дама?
Падингтън с подозрение взе да души въздуха.
— Наистина ли не си спомняте нищо, господине?
— Падингтън, аз…
— С вас беше пълничкият господин, с когото дойдохте преди представлението. И русият младеж, който…
— Който?
— Не знам, господине. Него не го видях да влиза.
Ронълд Кули се облегна на стената и се опита да събере мислите си. Планът му бе претърпял страхотен провал, дума да няма. Уолтър не е могъл да изиграе ролята на първия благородник и едва ли поради степента на трудност на двайсетте изречения, които трябваше да научи.
— Казвате, Падингтън, че с него е бил и пълничък господин?
— Точно така, господине.
Само Аш трябва да е бил — помисли Кули. — Но кой, по дяволите, е третият непознат? Явно, че на хоризонта са се появили важни дела и Уолтър е трябвало да се измъкне, преди да успее да изиграе на сцената двайсетте изречения от парадната роля на първия благородник. Следователно няма как да отбие гнева на мистър Богарди, докато не разбере какво точно се е случило. Трябва да разговаря с Уолтър, и то колкото може по-скоро.