— Хм — измърмори Уормуотър. — Надявам се, че сте заключили гримьорната.
— Естествено, господине.
— Правилно, господин директор. Тогава сега ще се отправим направо натам и ще се поогледаме. Доколкото познавам инспектор Кули, ако е бил принуден насила от някого, сигурно ни е оставил знак.
Преди да прекрачат прага, Уормуотър ги спря.
— Засега ще влезем само аз и мистър Кули. Мистър Кули, не се докосвайте до нищо, ясно ли е? Застанете до стената и не ходете напред-назад. Хайде идвайте! Там, а така! Това вашата гримьорна ли е?
Кули кимна.
— Хубаво се огледайте. Какво виждате?
Кули се огледа.
— Ами… — започна неуверено — там на стола например са дрехите на Уолтър.
— По-нататък!
Кули въртеше глава, накрая разпери ръце.
— Не виждам нищо особено.
Уормуотър отиде до вратата.
— Мистър Богарди.
— Тук съм, господине.
— Сетих се нещо. Бихте ли ни казали, моля ви, защо не сте ни съобщили досега за изчезването на мистър Уолтър Кули?
— Извинете — каза директорът, — но ние знаехме, че е изчезнал Ронълд Кули.
— Не е ли все едно?
— Как ще е — запротестира директорът. — Ако знаехме, че едно ченге… такова, полицейски инспектор е изчезнал от гримьорната на Ронълд, естествено, веднага щяхме да ви уведомим. Ама така…
Уормуотър схвана.
— И друг път ли…?
Директорът тъжно кимна.
Уормуотър остави Ронълд Кули сам в гримьорната и се наведе към ухото на директора.
— Тогава защо не го изхвърлите?
Мистър Богарди поклати тъжно глава.
— Защото е талантлив! Ужасно талантлив! Голям артист, аз ви го казвам!
Устната на инспектора увисна.
— Затова ли са му дали двадесетте изречения в ролята на първия благородник?
— Тези неща не ги разбирате, инспекторе. В тази пиеса няма подходяща роля за него. Но в следващата…
— Господин инспектор!
Уормуотър тутакси се намери вътре в гримьорната.
— Какво има?
— Ами не знам…
— Какво не знаете?
Ронълд Кули протегна ръка.
— Вижте… Нейно кралско величество…
Уормуотър погледна изкосо картината. Беше малко накривена и се виждаше, че отдавна не бяха чистили стъклото.
— Какво?
— Това синьо петно… И стъклото се е счупило.
Уормуотър предпазливо се приближи до картината. Нейно величество се усмихваше насърчително, сякаш го окуражаваше.
— Виждате ли? — осведоми се Кули.
Уормуотър, естествено, виждаше, ама представа нямаше какво точно. Забеляза ситни дупчици по стъклото като от мини куршуми или по-скоро от сачми. Мястото на счупването беше синьо, куршумите или сачмите трябва да са били боядисани в синьо. Както и да протягаше врат обаче, не можа да ги намери. Синята боя бе попила по хартията в петно колкото детска длан. Уормуотър помисли, че навярно боята е била вътре в нещото и когато топчето се е счупило или взривило, е изтекла от него.
Разбира се, не е изключено — мислеше си — някой пиян или смахнат артист, защото артистите до един са такива, просто да е пробил стъклото с пирон, след това да е извадил писалката си, да я е допрял до дупката и да е изстискал вътре мастилото. Защо ли? Кой може да разбере един пиян и смахнат артист? Може да е отмъщение.
— Откога е тази дупка?
— Ами… когото аз се преобличах още тук, преди четири дни, я нямаше.
— Сигурен ли сте?
— Напълно, господин инспектор. Аз съм голям почитател на Нейно величество.
Уормуотър внимателно опипа дрехите на Кули. Не го интересуваше нищо друго, само служебния пистолет. Отдъхна, когато намери кобура. Тъкмо се канеше да каже да му пратят Берни, когато изведнъж изстина. Кобурът беше там наистина, но пистолетът липсваше!
Уормуотър седеше в креслото и мислеше. Берни Смит, който въпреки огромните си мустаци нямаше повече от двайсет и пет години, предано дебнеше всяко негово движение. Уормуотър тръсна глава и се вгледа в мустаците на сержанта.
— Значи, първият въпрос. Какво е правил в гримьорната на инспектор Кули… по дяволите, какви ги говоря. В гримьорната на Ронълд Кули сержант Аш?
— Очевидно инспектор Кули го е довел със себе си.
— Да, да, ама защо?
— Заедно работеха, господине!
— В момента какво?
— В момента случая Лудото момиче.
— Не знаете ли докъде са стигнали?
— Представа нямам, господине.
Инспектор Уормуотър извади пура от табакерата си, отгриза края й, изплю го и дълго я пали.
— Какво препоръчвате, Берни?
— Да притиснем портиера, господине.
Уормуотър изпусна първото добре оформено кръгче дим.
— Да го притиснем, Берни.
Нямаше обаче нужда да притискат Падингтън. И без друго говореше като река. Думите му така се лееха, че пурата на Уормуотър загасна.