— Значи, господине, както си седях в портиерната, ме пробождаше кракът. Ако облаците идват от запад, винаги ме пробожда. Вас не ви ли пробожда, господин инспектор?
— Не — каза Уормуотър и преглътна тежко. — Мен не ме пробожда.
— Ако има източен фронт, пак ли не ви пробожда? — осведоми се Падингтън.
Уормуотър затвори очи.
— И тогава не ме пробожда. Нито при южен, нито при северен фронт ме пробожда. Най-вече влагата ми пречи. Трудно дишам.
— Я виж ти — рече удовлетворен портиерът, — то от това може и да се умре!
— Мистър Падингтън — пристъпи по-близо до портиера Берни, когато видя, че Уормуотър наистина диша тежко — да се върнем на въпроса!
— Нали това казвам — каза учуден Падингтън и разнежено погали подкастрената си брадичка. — При нас няма такава мода артистите да си се разхождат напред-назад по костюми. Поне досега не е било на мода.
— Мистър Кули го е направил.
— Да. Не одобрих това, господине. Даже го предупредих. Ама… за съжаление, господине, не ми обърна внимание.
— А другият мъж?
— Кого имате предвид, господине?
— Който е бил с него. Нисичък, пълничък…
— А, да. Той не ме и погледна. Имах чувството, че си… крие лицето. И това ме изпълни с подозрения, господине.
— Хм. Какво стана после?
— Подвикнах от прозорчето. Накъде са тръгнали така. Никак не можех да си представя накъде би могъл да отиде с тези бухлати гащи, няколко минути преди да излезе на сцената. Ала другият мъж ме погледна…
Уормуотър с въздишка остави пурата си в пепелника.
— Току-що казахте, че не ви е погледнал.
Падингтън многозначително се усмихна.
— Става въпрос за другия мъж, господине!
Уормуотър усети, че трябва да дръпне яко от пурата си, ала нямаше сила да я вдигне.
— Искате да кажете, че са минали трима край портиерната?
— Точно така, господине!
Уормуотър и сержант Берни се спогледаха.
— Кой беше третият, мистър Падингтън?
Уормуотър се опитваше да остане равнодушен, ала отвътре нетърпението му направо го разкъсваше.
— Млад човек. Около… двайсетинагодишен.
— С каква фигура?
— Искате да кажете дали е бил дебел или слаб? Ами… по-скоро последното. Тънък, строен, рус, висок и със сини очи… ако се спомням добре.
— Добре ли си спомняте или не?
— Старая се, господине, но осветлението във фоайето е слабо. Обаче съм съвсем сигурен, че очите му бяха светли.
— В какъв ред минаха пред вас? — осведоми се Уормуотър. — Кой вървеше отпред и кой отзад?
— Ами… мистър Кули вървеше най-отпред, след него пълничкият господин и най-отзад — младежът.
— Каза ли някой поне една дума?
— Не, господине. Даже си помислих…
— Как беше облечен русият тип?
— Нямаше нищо на главата и затова знам, че е рус. Гълъбовосив костюм, сиви обувки с жълта медна катарама… Забелязах я, когато се наведох през прозорчето и катарамата проблесна на светлината. Нищо друго не ми направи впечатление по него.
— Нямаше ли оръжие?
— Къде отивате, господине? Че тогава веднага щях да уведомя полицията. По-скоро… изглеждаше така, като че ли се измъкват… Пикантно приключение, хи-хи-хи! И сякаш се криеха от някого.
— Какво направихте след това, мистър Падингтън?
— Ами… като не ми отговориха и се изнизаха през вратата, изстинах. Че после мен ще накиснат. Обадих се бързо на господин директора, ама той не си беше в стаята. Звънях поред на всички, ала никой не вдигаше телефона. А не мога да напускам портиерната… Така че чаках дано да се върнат. Близо две минути по-късно се осмелих и отидох до вратата, погледнах след тях, но вече не се виждаха никъде. А… би трябвало да ги видя. Улицата е доста дълга и осветена. Ама нали ви казвам, не се виждаха никакви.
— Вероятно са били с кола — кимна Берни.
— Това ли е всичко, Падингтън?
— Това е, господине.
Бирмингам. 2 юни
Уормуотър погледна към артиста с обезсърчителна печал.
— Нищо ли не ви идва наум, мистър Кули?
— Нищо, господине.
Почука се, влезлият полицай подаде бял плик на Уормуотър. Главният инспектор го разпечата и извади някакъв лист, разгледа го и го пъхна в ръката на Ронълд Кули.
— Какво ще кажете?
Кули го погледна и вдигна глава.
— Кой е този?
— Това е портрет по описание. Мистър Падингтън така е запомнил човека, който е отвлякъл брат ви, мистър Кули.
— Хм. Защо сте толкова сигурни, че са го отвлекли?
Уормуотър се усмихна.
— Сигурен съм.
— Но защо?
Уормуотър погледна към Берни, после сви рамене.
— Защо пък да не му кажем? И така, драги мистър Кули, когато тримата мъже са минали пред прозорчето на портиерната… двамата полицаи, вашият брат и сержант Аш са вървели отпред… а оня тип зад тях. Но може би вие не знаете, че един полицай никога не върви по своя воля отпред, дори ако мнозина бързат към вратата. Това е нещо като навик. Можем да го наречем и професионална деформация. Но напълно невъобразимо е това, двама полицаи да вървят отпред и един цивилен — зад тях. Сто на сто ги е принудил с нещо!