— Ама нали вие казахте, че Уолтър си е взел пистолета!
— Не съм казал това. Казах само, че не го намерих в кобура.
— Дали пък… не го е взел оня тип?
— Не е изключено.
— А какво е другото ви доказателство, че са ги отвлекли?
— Сержант Аш не е вдигнал глава. Не е погледнал към портиера. Не се е опитал да даде знак.
— Хм. Но защо?
— Напълно ясно е, че са му забранили. Русият тип им е казал, че, направят ли някоя глупост, ще ги убие.
Ронълд Кули погледна към портрета и завъртя глава.
— Никога не съм го виждал. Не зная кой може да е.
Телефонът иззвъня. Уормуотър взе слушалката, слуша няколко минути, после пребледня.
— Какво?
Кули и Берни не смееха да гъкнат. Уормуотър се втренчи в нищото, поглади орловия си римски нос, остави слушалката и изпука с пръсти.
— Мистър Кули… имате ли нещо общо с отрови?
— С какво? — втрещи се артистът. — Кълна се…
— Добре. Предвид това, че е изчезнал вашият брат близнак, който междувпрочем е и мой служител, няма да ви държа в неведение. Елате с мен!
След няколко минути в асансьора се озоваха пред входа на лабораторията в подземния етаж. Уормуотър натисна звънеца. Боядисаната в бяло желязна врата се отвори и дребно очилато човече с лъснало голо теме се подаде през пролуката.
Щом забеляза Уормуотър, устата му се разтвори до уши.
— О, скъпият инспектор Уормуотър! Как сте?
— Блестящо, Смити, блестящо! Да ви представя… Сержант Берни, може и да го познавате, а пък този господин…
— Инспектор Кули — грейна човечето. — Ние се познаваме.
— Хелоу, Смити! — захили се мъчително Ронълд Кули. — Е, Смит, какво си открил за нас?
Дребничкият тип с глава като билярдна топка доволно се плискаше в прохладните води на насоченото към него внимание. Разкикоти се и ги заведе до стъклен, подобен на аквариум, съд.
— Виждате ли?
Така погледнат, аквариумът беше празен.
— Какво? — попита Ронълд Кули.
— Ей сега, инспекторе. Хом, я ела тук, хаймана такава!
Обръщението бе отправено към един едър бял плъх, който Смити се опитваше да измъкне от опряна до стената клетка. — Хапе, мръсникът!
Най-сетне плъхът се оказа в аквариума. Стоеше на два крака и ухилен ги гледаше насреща.
Смити взе стъклена чиния от една покрита с метален плот масичка и с помощта на нещо като бъркалка за коктейли остърга няколко сиво-кафеникави прашинки близо до плъха.
— Това… какво е? — запита, без да иска шептейки, Кули.
— Храна за плъхове. Внимавайте!
Плъхът подуши праха и ги погледна, сякаш порцията му беше малка. Захили се, силен гърч премина през цялото му тяло и само след миг се пльосна възнак. Подритна още няколко пъти и опъна крака.
Ронълд Кули гледаше вцепенен умрялото животно.
— Господи! Това пък какво беше? — попита прегракнало и усети, че му се повдига.
Смити потри ръце.
— Адски бързо убива, а? Сигурен съм, че по същия начин действа и на човек… макар че още не съм имал случай да го изпробвам.
Това беше шега, но никой не се разсмя.
— От… рова ли е? — прошепна Кули.
Смити кимна.
— Даже я нарекох отровата на кралицата. Съставът й е неизвестен. Всъщност от кралицата я взех…
— Какво? — простена Кули.
— От картината — рече Смити, — която изпратихте за експертиза.
Порови зад стъклената клетка и накрая пъхна под носовете им парче стъкло.
— Ето го, на! Виждате ли? Беше пред портрета на Нейно величество… а самата картина е напоена от тази отрова. Бях принуден да смеля Нейно величество; надявам се да не погледнете с лошо око. Омесих хартиеното брашно в храната за плъхове. Видяхте резултата. Няколко милиграма могат да убият цяла рота войници.
— А… стъклото? — попита глухо Уормуотър.
— Очевидно ви интересува как е попаднала отровата върху портрета на кралицата? Ами… мисля, че просто са го встреляли. Със сгъстен въздух например. С такава сила, че отровата е преминала през стъклото и се е разляла по хартията. Ако намерите уреда, моля да ми го покажете и на мен. Винаги са ме интересували пневматични оръжия.
Смълчани и с наведени глави се отправиха обратно към стаята на инспектора.
— Е? — попита Уормуотър, когато се настаниха. — Все още ли се съмнявате, мистър Кули?
— Господи! Но кой е искал да ме отвлече?
Уормуотър се наведе на стола си.