— Ах ти, Ескамильо, момчето ми! В какво си се забъркал пак? Тоя път няма да те измъкна от лайната, да знаеш!
Ескамильо го дебнеше хитро.
— Даже и за сто хиляди ли?
Сърцето на Гомес трепна, но кимна отрицателно.
— Ще трябва да те хвана, Ескамильо. Отдавна ми вадят душицата зарад теб. Районният прокурор иска да те изпрати в Испанско Мароко. Казват, че не им достигала работна ръка… Няма кой да копае във фосфорните мини. На районния му се ще да изпрати там няколко души. Ама от кого бих могъл да се лиша тук, Ескамильо, момчето ми? Най-много от теб. Всеки друг гледа да е полезен с нещо, ти само ми се мотаеш из краката. Ама не увесвай нос, не са чак толкоз лоши тези мини. Някои изкарват и по три години живи. Вярно, че този беше шампион по борба и попадна там, защото беше убил тъща си, не беше мършав като теб, ама няколко месеца и ти ще изтраеш. И да не те е страх, цял ще си останеш, казват, че топлият пясък добре консервира труповете. Е, сбогом, приятелю Ескамильо, жалко, че не можахме да се разберем!
Стана, понечи да извика пазача.
Ескамильо разбра, че е загубил. Този ден нищо не може да се измъкне от лейтенанта, бетон е.
— Какво бихте искали да знаете, сеньор Гомес? — изрече с треперещ глас, мачкайки шапката си. — Ще ви кажа всичко, което зная.
— Къде е Еспиноза? — изгърмя Гомес.
— Кълна се в толедската Пресвета Дева, не знам! Не съм го виждал от два дни!
„Лошото е, че и аз не съм — мислеше си лейтенантът. — И за онези петстотин долара нищо не знам, които би трябвало да ми отчете. А е оскубал американците, двама германски туристи, моряци и т. н., петстотин долара са съвсем прилична цена.“ Ала Еспиноза се беше стопил, напразно пращаше хората си, от него нямаше и следа.
— Питам те за последен път — рече със злобно спокойствие. — Или ще кажеш, каквото знаеш, или фосфорната мина. Избирай, Ескамильо!
Ескамильо избра. Прекръсти се, после кимна.
— Добре тогава. Всичко ще кажа. Но няма да ми повярвате.
— Остави това на мен! Говори!
— Бях се скрил под един чувал, така че не ме забелязаха. Там бях през цялото време.
— Къде?
— Където играеха карти.
— Защо си се скрил под чувала?
— За да не ме забележат.
— Не те питам това, говедо такова! — изгуби търпение лейтенантът. — Какво си търсил там, където Еспиноза играе карти?
Ескамильо се захили.
— Ако все пак им остане нещо по джобовете след картите. Тогава не внимават. Толкова са възмутени, че са ги обрали, че на нищо не обръщат внимание.
— Хм. Какво видя?
— Ами… играеха карти.
— Друго какво?
— По едно време дойде един тип. Рус, висок, млад, с обувки с катарама.
— Американец?
— Не знам. Говореше испански. И започна да играе с Еспиноза.
— Продължавай!
— Обра го!
— Кого?
— Оня тип Еспиноза.
Лейтенантът се изкикоти.
— Отиваш във фосфорната мина, Ескамильо! Лопес не може никой да го обере!
— Кълна се, господин лейтенант, тоя тип беше по-добър от него. И щеше да му вземе всичките пари, ако…
— Ако?
— Коста не беше го наръгал.
— По дяволите, тоя Коста! — разгневи се лейтенантът. — Къде е трупът? Значи затова се е изпарил Лопес Еспиноза…
Бродягата разтърси силно глава.
— Не, не! Коста не го уби. Само го наръга. Доста силно.
— Къде е раненият?
— Сеньор… не зная, как да го кажа… Той не беше ранен.
Лейтенантът погледна мрачно към Ескамильо.
— Много пиян ли беше?
— Кълна се в толедската Дева, не бях! Коста вкара ножа си в типа, а той дори не прокърви. Хем видях как острието влиза. Видях добре, защото бях наблизо под чувала!
— Продължавай!
— Тогава оня хвана ръката на Коста… и му капна нещо.
Лейтенантът изтри чело.
— Капна му?
— От показалеца си… кълна се в Девата, че не лъжа, господин лейтенант!
— Значи му капна, а? А Коста какво направи?
— Изпари си.
— Накъде?
— Наистина се изпари, господин лейтенант, не само така, както обикновено казват. Изчезна във въздуха!
Лейтенантът се надвеси над масата и сграбчи ризата на Ескамильо.
— Ще идеш в Мароко, шмекер такъв! Там и ти ще се изпариш на слънцето!
— Кълна се, че казвам истината!
— Кълнеш ли се? Тогава тръгвай с мен, ще търсим Еспиноза!
— Русият тип… го взе със себе си. Лопес не искаше, но го накара насила. Каза му, че ако не отиде, и него ще изпари.
Педро Гомес се стъписа. Дълбокото му познаване на хората му подсказваше, че този път не го лъжат. Ако ли пък не…
— Хайде! Показвай пътя!
Половин час по-късно съдебният лекар изпълзя изпод масата за карти с разнищена на парцали подметка на обувка в ръката и с няколко кости, които изглеждаха досущ като човешки.