— Това намерих, господине. Сякаш някаква киселина е изгорила Коста. Има още някакви останки, ако пожелаете, може да ги разгледате. Например част от чене…
Гомес отпусна глава върху масата за карти и се замисли. Чудеше се дали и Еспиноза не се е изпарил с петстотинте долара?
Бирмингам. 2 юни
Уормуотър остави слушалката върху телефона и погледна многозначително.
— Ето го и следващият! От Испания. И там е бил русият тип със златната катарама… приблизително по същото време. Отвлякъл е някакъв покерджия, Лопес Еспиноза. А един друг, който се е опитал да помогне на картоиграча, е бил изпарен. Някой е видял как типът му е капнал нещо от показалеца си.
— Както върху парчето радиатор в Америка — изстена с възхищение Берни и приглади огромния си мустак. — Няма ли да ми се смеете, господине, ако кажа нещо?
— Давайте, Берни, кажете смело! — окуражи го Уормуотър.
— Господине, аз, повече имам чувството, че…
Изправи се, поглади пак мустак и плахо погледна към главния инспектор.
— Кажете спокойно, Берни — кимна Уормуотър. — Знаете, че ценя много наблюденията ви. Е, хайде! Как ви се струва русият тип?
Берни гледаше объркано главния инспектор.
— Ами, че… не ми се смейте, господине, но ми се струва, че не е земен човек!
II.ПРОКЪЛНАТИЯТ КОРАБ
На кораба. Юни.
Уолтър Кули се събуди с усещането, че светът около него се клати, сякаш земетресение разтърсва града. Отначало помисли, че спи в полицейското, в стаята за нощно дежурство, и пристигналата в ранни зори чистачка блъска леглото му. След това му се стори, че е в Бей сити, на яхтата, която всъщност е на брат му, ала и той може да я ползва, когато поиска. Не му беше ясно защо е спал на кораба, след като обикновено го правеше на горния етаж на къщата, но още преди да успее да размисли добре, съвсем са разсъни. И с разсънването вече знаеше какво се е случило с него.
Светкавично отвори очи — тъкмо в момента, когато леглото му заплашително се наклони.
— Къде сме, по дяволите? — изръмжа полугласно, опипвайки. — Ей, има ли някой тук?
— На вашите услуги, господине — чу гласа на Аш. — Аз съм тук, Аш.
— Тихо!
Опипва още малко, докато намери старомодно нощно шкафче с настолна лампа. Бутонът тихо щракна и из кабината се разля бледа светлина.
Кули установи, че е облечен в сивкав гащеризон от пран дънков плат, както и Аш. Средновековното му снаряжение бе безследно изчезнало подобно на широкия лекясан панталон на сержант Аш, по крачолите, на който бе представено цялото меню на съседния ресторант „Хелоу, Доли“ под формата на някое и друго петно.
Аш увеси босите си крака от леглото и погледна отчаяно към него. Искаше нещо да попита, ала Кули сложи пръст на устните си.
Пристъпвайки внимателно, за да не срита с босите си пръсти някоя част от мебелировката, обиколи помещението. Нищо не пипна, но огледа всичко основно. Особено двамата непознати, които спяха на двете съседни легла.
Когато завърши разузнавателната си разходка, седна обратно на леглото си и подви крака. Завъртя бавно глава, дали няма да види някъде камера. Вдигна дясната си ръка и показа на Аш знака, с който в полицията бележат наличието на подслушватели.
— Аш!
— Да, господине?
— Не знаете ли къде са ми дрехите?
Аш го погледна с недоумение.
— Представа нямам, господине. Цял късмет е, че не взех със себе си пис…
— Аш! Вие сте длъжен да знаете къде са ми дрехите! Един гримьор, особено ако преди това е бил артист, е длъжен да знае, че костюмите му се водят по опис и трябва да се отчита с тях. Къде ми е облеклото, Аш?
Аш най-сетне разбра всичко. Ухили се и кимна, че всичко е окей.
— Не знам, господине. Някой го е откраднал.
— Кой?
— Който ни доведе тук.
— Тук? Къде? Къде сме всъщност, Аш?
— Струва ми се, господине, на някакъв кораб.
Уолтър Кули искрено се ядоса.
— Как така на кораб? Сто пъкъла, какъв кораб? И какви са тези хора, Аш? Събудете ги, дявол да ви вземе!
Аш щеше да изпълни заповедта, ала от едно от отсрещните легла се надигна една мръсна червенокоса глава и ги изгледа с подозрение.
— Ей! — рече образът и на лисичата му физиономия пробяга пълна с подозрение гримаса. — Кои сте вие?
Кули продължи да си играе на артист.
— Вие кой сте, човече? И какво правите в моята кабина?
Това единствено изречение беше достатъчно на Лисицата, за да разбере: тия двамата, високият с характерните черти и набитият са на същото дередже като него. Констатира доволно, че не са му взели палтото и ножът му си е там, в ръкава между парчетата вата. Обходи с поглед другото легло и спящия или преструващ се на такъв мъж и прозореца на кабината. Веднага разбра, че се намира на кораб, че са го отвлекли, при това най-вероятно с Джуди Максуел.