За момент се обърна към стената, сякаш искаше да скрие мислите си от тях. Всъщност само измъкна ножа от ръкава си и го мушна под дюшека. За по-сигурно.
Когато се обърна, вече и чернокосият, четвъртият тип, седеше на ръба на леглото си и, без да продума, ги гледаше със замъглен поглед.
Уолтър Кули реши, че е по-добре да вземе инициативата. Протегна ръка към Лисицата.
— Нека се запознаем. Казвам се Кули. Вие кой сте?
Лисицата се намуси недоверчиво — и през ум не му минаваше да поеме подадената му ръка.
— Защо ви интересува?
— Всъщност не ме интересува особено — каза Кули и се опита с другия. — Само дотолкова, че живеем заедно. Казвам се Кули.
Чернокосият тип му стисна ръка.
— Еспиноза. Лопес Еспиноза. Не говоря добре английски.
— От Лос Анжелис ли сте? Или от Ню Мексико? — запита примирително Лисицата. — По дяволите… тъкмо за там се готвех, когато… ми се случи тоя малшанс.
Еспиноза заклати глава.
— Не разбирам. Говорете бавно, сеньор.
— Сеньор? — попита Лисицата със съмнение. — Откъде, от пъкъла ли ви изровиха?
— Как така откъде? Ама не сме ли в Барселона?
Настъпилата кратка тишина бе достатъчна, за да се опитат да схванат чутото. Във всеки случай Кули отново се опита да поеме в свои ръце инициативата.
— Добре ли чух? Вие… сте от Барселона, така ли?
Лицето на Еспиноза помръкна.
— Къде сме сега?
Кули разпери ръце.
— Кой знае? Вчера следобед… или дявол знае кога… трябваше да играя в бирмингамския театър.
— Това къде е? — попита Еспиноза.
Аш зяпна от изненада.
— Не знаете къде е Бирмингам?
— Колкото и да ви е смешно — каза Лисицата, — и аз не знам.
Аш млъкна като попарен.
— А вие? — въпроса зададе Кули, обръщайки се към Лисицата.
Хитрият червенокос тип няколко секунди преценяваше дали да отговори, после сви рамене.
— От Блуменуил.
Даже не трябваше да го питат къде се намира Блуменуил. От акцента на Лисицата беше очевадно, че е в Съединените щати.
— Вас кога…
— Слушайте — каза Кули и снижи гласа си до шепот, — възможно е да ни подслушват. Ето защо трябва колкото се може по-бързо да се опознаем. Колкото повече знаем един за друг, толкова…
— Не съм толкова сигурен в това — прошепна Лисицата. — Понякога е по-добре човек да не знае нищо за другия.
— Аз все пак бих казал…
Испанецът мяташе глава ту насам, ту натам, и щом разбра за какво става въпрос, взе бързо да нарежда:
— Аз съм Лопес Еспиноза. Чиновник.
— Аз Ронълд Кули, артист.
— Реджинълд Аш… такова… гримьор.
Лисицата мълчеше сърдито.
— А вие?
На Лисицата му се щеше да му каже какво го засяга това, ама се въздържа.
— Живея от лихви — това каза.
Кули, естествено, не повярва на нито една дума от чутото.
Даже не беше убеден дали и те са отвлечени, или напротив, те са тези, които са го отвлекли.
Във всеки случай ще бъде страхотно внимателен, реши той.
С това спря да ги разпитва и, подлагайки глава под брадата си, се опита да размисли.
Скочиха едновременно, когато след дълги за тях мигове в ключалката щракна ключ и вратата бавно и церемониално се отвори. Заедно със светлината в стаята влезе рус, тънък и висок младеж. Наведе се, оправи килима и застана срещу тях с гръб към вратата.
На лицето му сияеше същата онази усмивка, с която вече бяха свикнали. Решителна, самоуверена и все пак празна усмивка.
— Как сте? Надявам се, спахте добре?
Кули погледна към Аш. „Само спокойствие — изразяваше погледът му. — Спокойствие и внимание!“
Еспиноза се облегна на стената. Не питаше, не псуваше, звук не обели. „Би бил чудесен картоиграч — помисли си Кули, — истинско лице на покерджия.“
Лисицата обаче изкрещя заради всички. Скочи пред русия и размаха юмрук пред носа му.
— Настоявам да ме пуснете на свобода! Настоявам да говорите с адвоката ми! Настоявам…
Русият мъж продължи да се усмихва празно и машинално. Вдигна ръка едва когато му се стори, че Лисицата ще го удари.
Светкавично, без да видят движението, той хвана китката на Лисицата и я стисна. Лисицата се строполи на пода сякаш го е блъснала кола.
Кули скочи и беше готов да му се притече на помощ, ала докато се реши да нападне, русият пусна Лисицата. Усмихваше се хладно и, изглежда, не обръщаше внимание на случилото се.
— Мистър Кули… намерихме оръжието ви. Не беше много мъдро от ваша страна до го вземате със себе си.
Кули размърда рамене.
— Защо пък да не е? Човек опитва всичко.