— И защо въобще имате пистолет?
— Защо да нямам? Един артист най-често се прибира нощем у дома си. Не един от колегите ми е бил нападнат след представление.
Русият се замисли.
— И по време на представление ли го носите със себе си? Защото беше в панталона ви… Друг има ли оръжие? Моля, ако имате оръжие, предайте го!
Еспиноза обгърна коляното си, все едно,че не разбира бързата реч на русия. Лисицата невинно го гледаше в очите, сякаш не знаеше какво е това оръжие.
Русият кимна и въздъхна.
С въздишка, с която обикновено се констатира очевидната лъжа.
Това, което последва, още дълго време беше тема за разговори между тях.
Русият младеж, неуловимо за погледите им, вдигна показалеца си. Тихо жужене мина през стаята сякаш наоколо се изпълни с пчели. На Кули му се зави свят и притисна с длани ушите си, Аш се килна назад, Лисицата извика ужасено.
Кули изсъска, когато жуженето утихна. Виждаше ясно всичко, но някаква невероятна сила потискаше гласа му.
Видя, че някакъв черен предмет се надига от сложените до леглото на Еспиноза ботуши, разкъсва кожата и, преминавайки със страхотна сила през стаята, се забива във вдигнатия показалец на русия. Плътно зад него лети нещо продълговато, което идва изпод леглото на оня с лисичата мутра, раздирайки дебелия дюшек, и с шумен трясък прилепва към другия предмет.
Кули ужасено гледаше пръста на русия, който доволно наблюдаваше заловените предмети. Инспекторът чак тогава разбра, че двата летящи обекта представляват два ножа, които по всяка вероятност Еспиноза и лисичата мутра са криели.
Русият мъж с доволна усмивка свали от пръста си ножовете и ги сложи в джоба си.
Еспиноза и Лисицата потресени се гледаха един друг.
Русият младеж не закусваше с тях. Кули наблюдаваше келнера, който ги обслужваше със спокойни, церемониални движения. Понякога погледите им се срещаха. Кули се опита да разузнае дали и той е пленник, или доброволно служи на кораба, ала очите му не издаваха нищо. Безупречният му правилен английски — още по-малко.
Когато привършиха закуската и си изпиха кафето, русият се усмихна.
— След три минути ще бъде девет. В девет часа капитанът ви очаква.
Кули бе забелязал, че, откакто русият влезе в кабинета им, не беше поглеждал към часовника си. Даже не беше сигурен дали въобще има.
В просторната кабина, която трябваше да бъде нещо като приемна, вече имаше някой. Даже не един, а двама. По-едрата от жените скочи от канапето, на което се бяха свили, и се отправи към тях.
— Ами вие?
Кули установи, че по-често е срещал такива жени по страниците на илюстрованите списания, отколкото в действителност. Косата й беше меденоруса, а дънките й, които на тоя кораб явно бяха провъзгласени за пленническа униформа, аха да се пръснат по нея. Движенията й бяха решителни, макар в очите й да се четеше страх.
Другата беше доста по-ниска и по-слаба, ала преди около десетина години навярно би могла да премери сили по красота с нея. В настоящия момент обаче бе започнала леко да повяхва и не беше далече времето, когато щеше да попълни лагера на добре поддържаните жени на средна възраст.
— Аз съм Джуди Максуел — изрече бързо момичето, после посочи другата жена. — Това е Кети Хауард. И вас ли ви отвлякоха? Аз всъщност не зная защо…
Щеше да продължи да шепне, ала я прекъсна мощен мъжки глас:
— Веднага всичко ще узнаете, дами и господа!
В ъгъла на каютата до зеленеещата се палма стоеше висок слаб мъж с морска униформа. Трябва да беше на възрастта на русия младеж, който ги беше отвлякъл, макар че и неговите години не беше лесно да се отгатнат. Кули, който имаше богат опит в това отношение, ги слагаше някъде в края на двадесетте или началото на тридесетте години.
— Настанете се удобно — кимна им морската униформа и извади иззад палмата кресло с извити крака. Седна и кръстоса крака. — Моля, заповядайте. Възможно е да не бъда кратък.
Изчака всички да седнат, после се усмихна и започна да говори.
— Най-напред трябва да ви помоля за извинение, че въпреки волята ви, накарах да ви доведат на моя кораб. Но не можех да постъпя другояче. Името ми знаете всички: аз съм капитан Немо.
Спогледаха се слисани: един за едно, друг за друго. Капитанът с подрязаната брадичка и неопределима възраст констатира със задоволство объркването им.
— Знаете ли въобще кой е капитан Немо?
Тъй като на Лисицата му се стори, че пронизителният поглед на морския се забива право в него, почувства се длъжен да отговори:
— Вие. Нали току-що ни казахте.
Капитанът се наведе в креслото си.
— Да не би да искате да кажете, че никога не сте чували за капитан Немо?
Уолтър Кули, естествено, бе чел романа на Жул Верн. По лицата на останалите обаче се виждаше, че хабер си нямат кой е той.