Капитан Немо вдигна ръка.
— Това е камбаната, която ще ви предупреждава да се затворите в кабините си. Чува се навсякъде, където и да се намирате. Минута след последния звън трябва да сте сторили това. Ако за съжаление някой не уважи молбата ми, ще бъда принуден да натисна известното ви вече копче. А това много бих искал да избегна.
В този момент пак се обади камбаната. Звънът й беше приятен и напомняше звън на селска камбана в лятна вечер. Стихна за малко и пак прозвуча. Даже още по-приятно и дружелюбно.
— Чуете ли това, пак ще можете да излезете на палубата. Надявам се, че не представлява проблем различаването на сигналите. А сега идва втората част на демонстрацията…
Обърна се назад към водещия към палубата отвор на стълбата, където в същия миг се появиха трима моряци и един цивилен. Кули не можеше да се освободи от мисълта, че капитан Немо и другите имат загадъчна връзка помежду си. Колкото и да се взираше, не можа да открие по капитана нещо, което да наподобява микрофон или минирадио.
Разбира се, микрофонът можеше да е вграден в което и да било от лъскавите копчета на униформата — помисли той и отклони погледа си от Немо. Другарите му наблюдаваха малката групичка, която носеше продълговат, приличащ на метален ковчег сандък. Носеха го внимателно, сякаш беше пълен с взривни материали. Стъпваха в крак и телата им се движеха едновременно. Дяволската съгласуваност на движенията им би възхитила всяка добре подготвена гвардейска част.
Кули разгледа подробно моряците. Цивилният не го интересуваше много: беше русият тип, който ги отвлече.
Тримата моряци, донесли ламаринения сандък, не познаваше, но му се струваше, че ги е виждал. Беше сигурен, че това е невъзможно, но не можеше да се освободи от мисълта, че са му стари познайници.
Моряците сложиха ламаринения сандък на палубата, съвсем близо до парапета. Едновременно се изправиха, едновременно пуснаха сандъка и едновременно отдадоха чест.
Капитан Немо не отвърна на поздрава им. Вместо това сложи крака си върху сандъка и доволно се огледа наоколо.
— В този сандък има една малка акула. Виждали ли сте вече акула?
Еспиноза кимна колебливо. Другите едновременно отстъпиха назад. Сякаш искаха да имитират моряците.
— Не се безпокойте, не хапе… разбира се, не трябва да си пъхате пръстите в устата й. Хайде, момчета!
Моряците се наведоха и с няколко сръчни движения махнаха капака на сандъка. Макар и от прилично разстояние, Кули виждаше добре виещият се като змия гръб на рибата.
— Обърнете я!
Моряците и русият тип с безстрастни лица повдигнаха сандъка и изсипаха водата, заедно с акулата.
Кули и Аш се спогледаха. Като се имат предвид размерите на сандъка, и десет души с нормална сила не биха били в състояние да изнесат пълния с вода съд на палубата, да го повдигнат и да го изсипят без никакво видимо усилие, така както малките деца носят пълните си с пясък кофички на детската площадка.
Водата изтече, а акулата взе да се мята по палубата. Прищрака с грозната си уста с гъсто наредени един до друг зъби, сякаш за да ги сплаши.
Кули с безпокойство следеше животното. Какво иска да прави този смахнатия с рибата?
Немо наблюдаваше с усмивка как с всяко движение акулата се приближаваше към края на палубата. Не показа никаква изненада и когато след силен удар, рибата се издигна във въздуха и падна в морето.
С няколко бързи стъпки стигна до фалшборда и им махна да го последват. Докато се надвесят над водата, рибата вече не се виждаше никъде. Под тях, в изглеждащите зловещо дълбочини, вълни връхлитаха тялото на кораба.
— Да почакаме няколко минути — рече усмихнат капитанът, — да се отдалечи достатъчно. Имат навика да остават известно време близо до кораба.
Кули се надвеси над водата и вдиша дъха на морето. Докъдето му стигаше погледът, се виждаше само вода. Представа нямаше в кое море биха могли да бъдат. Навярно през нощта, ако въобще тогава могат да излязат на палубата, ще успее да определи по звездите. Какво беше казал тоя смахнатият, дето се е обявил за капитан Немо? Че ако пусне в морето осемнадесет хиляди тона отрова, Атлантическият океан ще умре. Значи са в Атлантическия океан. Разбира се, ако не е искал съзнателно да ги заблуди.
— Мисля, че е време… — рече капитанът и, щом всички погледи се заковаха върху него, извади от джоба си предмет, наподобяващ орех. — Внимавайте моля. Наблюдавайте хоризонта.
Какво направи с кръглото нещо, Кули не можа да види, защото и той като другите гледаше към хоризонта.
Изведнъж на около неколкостотин метра от тях във въздуха се издигна тънък, в долната част надебелен воден стълб. Кули като че ли видя да летят и по-тъмни петна в средата на стълба.