— Най-напред да седнем — каза Кули и, давайки пръв добър пример, седна на палубата. — И да се опитаме да поговорим. Вероятността да ни подслушат е малка. Вятърът отнася звука.
Останалите послушно се настаниха около него.
— Вас кога ви отвлякоха? — обърна се Кули към момичето.
— Кога ли? Ами… на 29-и. За тогава имаше призовка този човек — и показа към Лисицата.
Лисицата се захили.
— Значи на 29-и — изсумтя замислено Кули. — А вас, сеньор Еспиноза?
— И мен на 29-и.
— Напълно ли сте сигурен?
— Сигурен съм, сеньор.
— И вас, мис Максуел, кой ви отвлече, ако ми позволите да попитам?
— Как така кой? Ами този тип! Който беше тук преди малко с моряците. Русият. А вас?
— Колкото и да ви е смешно — каза бавно Кули, но в гласа му се чувстваше, че сам ще се учуди най-много, ако момичето наистина се разсмее, — и мен, по-точно нас, той ни принуди да дойдем тук.
Момичето облещи очи.
— На 29-и май?
— Точно така, госпожице.
Лисицата се изсмя. С невярващ нервен смях.
— Искате да ми кажете, че всичките ни е отвлякъл един и същ тип и по едно и също време? От Англия, Америка и Испания ли? Абсурд!
— Несъмнено. Кажи ти!
— Хайде де, Цигулко…
Кули му хвърли смразяващ поглед. Лисицата млъкна и сведе очи.
— Вие познавате ли се? — запита смаяно момичето.
— Обърках го с някого — заобяснява Лисицата. — Прилича на едни мой стар клиент.
Еспиноза завъртя глава и с ръце закри лицето си.
— А сега да чуя подробностите! — каза Кули. — Хайде!
Най-напред Джуди Максуел разказа всичко, после Лисицата и накрая Еспиноза. От Кети Хауард трябваше да се откажат.
— Същият тип, това е бетон — каза Аш. — Държи се по типичния начин, все така невероятно силен, едно и също оръжие използва…
Нещо не даваше мира на Кули. Обърна се към Еспиноза и сложи ръка на рамото му.
— Вие твърдите, сеньор Еспиноза, че съдружникът ви, как му беше името?…
— Коста, сеньор.
— Че този Коста го е намушкал?
— Си, сеньор. Съжалявам, ама така беше.
— А той не забеляза?
— Ами, това не мога да твърдя. Навярно точно затова изпари Коста. Иначе не му обърна много внимание, даже не трепна.
— Кръв не потече ли от раната?
— Нито капка.
— Не може да бъде! — изпъшка Лисицата. — Значи не го е намушкал!
— Заби му острието до дъно, чак до дръжката. И пак не прокърви.
Джуди Максуел закри устата си с ръка.
— Възможно ли е… да…
— Какво? — запита нервно Аш.
— Че… Летящи чинии или нещо? Извънземни хора?
Въпросът се отрони и остана във въздуха.
Помълчаха малко, като се опитваха да мислят. Накрая Еспиноза разчупи тишината.
— Видяхте ли като донесоха металния сандък с акулата? Как мислите, колко килограма може да тежи един такъв сандък, пълен с вода? А акулата? Четирима земни хора не могат да вдигнат сандъка, пълен с вода и с акулата. Даже ако и четиримата бяха световни шампиони по вдигане на тежести.
— И окото им не мигна — каза Лисицата.
— Мили Боже! — молитвено допря ръце момичето. — Да не би да ни отведат на Марс?
Лисицата завъртя глава и се изплю в морето.
— Какво ще кажете за капитана?
— Казах ви, че това за маларията беше лъжа! — скочи момичето. — Имаше пристъп на амнезия, нищо друго. Главата си залагам.
— От какво се получава? — осведоми се Аш.
— От много неща. Причините може да са различни, от вирусна зараза до духовна деградация. Склероза също например.
Лисицата стана, отиде до фалшборда, изплю се пак във водата и клекна срещу тях.
— Страшен физиономист съм… Забелязвам и най-малките тънкости. Имам направо инстинкт, що се отнася за тънкости.
Кули слушаше напрегнато, но не можеше да отгатне накъде бие рижият.
— Какво искате да кажете?
— Виж, Цигу… мистър Кули… няма защо да се отрича, моята професия е тясно свързана с историята на изкуството.
— Мистър Лисица е най-гениалният крадец на картини в света — каза Джуди Максуел. — Ако не беше крадец, щеше да е най-добрият историк на изкуството. Но и така заслужава някоя добра университетска катедра.
— Това е вярно — самодоволно хихикаше Лисицата. — Срещу вятъра от петстотин ярда надушвам фалшификатите!
Кули все още не можеше да схване накъде избива Лисицата.
— Е и?
— Нали ви казвам, добре различавам разни лица. Но на келнера и на моряците не можах. И сега не бих могъл. Странно.
— Хм. А не знаете ли защо? — попита, замислено Кули.
— Защото просто нямат лица.
— Как така нямат?
— Направете опит… Затворете си очите и концентрирайте. Представете си келнера, после моряците. По какво се различават?