— Нищо не става — предаде се Джуди след краткотраен експеримент. — Лош физиономист съм, това е всичко.
Кули и Аш се понапънаха, но доникъде не стигнаха. Еспиноза наблюдаваше морето с отворени очи, сякаш не искаше да вземе участие в играта.
— Е?
Кули отвори очи.
— Ами… какво да ви кажа? Няма нищо характерно в лицата им.
— Напълно са еднакви — каза Лисицата.
— Близнаци ли са? Еднояйчни ли? — избухна Джуди. — Всичките ли?
— Това не е по моята специалност — отстъпи Лисицата. — Аз знам само това. Приличат си като манекени. Сякаш са излени от пластмаса!
— Сравнението с манекените не е лошо — каза Кули. — И манекените изглеждат различно на витрините, защото… ами, защото гледат не лицата им, а дрехите, с които са. И на нас можеше да не ни направи впечатление приликата, ако трима от тях не носеха еднакви морски униформи.
— Опитали са се да им придадат известна индивидуалност — размишляваше Лисицата, — ама мен не могат ме излъга. Ако ги измият и им свалят перуките… ще се види, че са съвсем еднакви като манекени.
— Непрекъснато си мисля: дали не сънувам? — изрече ужасено Джуди.
— Ако се събудите, забравете ме завинаги — захили се Лисицата. Отиде до фалшборда, погледна към водата и горчиво разтегна устни.
— По дяволите всичко! Спомнете си за оня идиот капитана! Как му викаха?
— Немо — каза момичето.
— Спомняте ли си как русият го изведе? Защото имал маларичен пристъп.
— И още как — каза Еспиноза. — Разбира се, че си спомняме.
— И после като… се върна? Ако щете вярвайте, ако щете не… дръжте се здраво, ама който дойде, не беше същият капитан Немо, който излезе!
На Кули и на останалите трима дъхът им спря. На Кули междувпрочем и затова, защото сега разбра защо имаше някакво странно усещане във връзка със завърналия се капитан.
Очите на Джуди щяха да изхвръкнат, така се беше втренчила в Лисицата.
— Не е… същият? Ами… кой?
— Хубав въпрос. Ама откъде да знам? Казах само, че този капитан Немо, който се върна, не беше същият капитан Немо, който излезе.
— И как ще обосновете тази… безсмислица? — простена момичето.
— Безсмислица не безсмислица, това е истината — каза донякъде обиден Лисицата. — Влизам в галерията, виждам някоя картина и казвам, че е фалшификат. Да речем Рубенс или Ван Гог. Така е написано и в каталога, стилът й е същият, но аз чувствам, че не е нарисувана от майстор. Дланите ми се изпотяват, пот ме избива, черни точки ми излизат пред очите. Знам, че картината е фалшива. Ако пък сложат пред мен един оригинал и един фалшификат, веднага познавам оригинала, макар че фалшификатите са обикновено по-съвършени. Въпрос на дарба. И значи, когато такова, капитан Немо се върна, сигурен бях, че не е същият, който уж имаше пристъп.
— Тогава кой е?
— Навярно някой от моряците — каза Аш. — Стига да му облекат дрехите и да му залепят мустак.
— Ами речта му? — запита почти истерично Джуди. — С нея какво? А това, което каза?
— Може да го е научил — каза Лисицата. — Не знам.
Аш погледна към Кули.
— Знаете ли какво мисля, господине?
— Какво… серж… мистър Аш?
— Че тези са само доверени лица или нещо такова.
— Какво имате предвид?
— Че те не са истинските господари на кораба. Те само изпълняват задача. Роботи.
— Божичко… — припадна момичето и ако Лисицата не беше се притекъл на помощ, щеше да се изтърколи по палубата. — Андроиди ли са?
Еспиноза не знаеше тази дума, но схвана безпогрешно смисъла й. Облекчено въздъхна, изправи се и отиде до фалшборда. Когато се обърна към тях, лицето му беше направо весело.
— Ако така стоят нещата, тогава е съвсем друго. Вече… си мислех, че трябва да зарежа занаята. Но щом тоя, дето ме обра, не е земен човек, още имам шанс да се върна!
Бирмингам. 5 юни
На пети юни в осем сутринта главният инспектор Уормуотър получи картбланш и един американец, агент на ЦРУ, в добавка. На първото се зарадва, на агента от ЦРУ — никак. Особено когато оня пристигна. Казваше се Майкъл Джексън, но беше бял и не можеше да пее. Поне дотолкова бе проявил такт, ала на твърдото му и арогантно американско „р“ и тримата едновременно сбърчиха носове.
Джексън седна на един стол и качи краката си на масата на Уормуотър, поиска чаша вода с лед и като разбра, че няма вода с лед, свъси вежди, после измъкна пищова от джоба си и с отмерени и изпипани движения го закачи под мишницата си.
— Ами тогава да се захващаме, народе!
Телексите бълваха информация: русият тип обаче не се появи повече.
Чак до два и половина следобед. Тогава им съобщиха по телефона, че три пресечки по-нататък в районното полицейско една старица иска да направи донесение по повод някакво изчезване, но разказът й е така объркан, че почти нищо не може да се разбере от него. Сред бъркотията, която бълвала из устата си следователите като да са се натъкнали и на мъглявия образ на русоляв тип.