Уормуотър затръшна слушалката.
— Тръгваме!
Бабката бе едва забележимо сенилна и не изглеждаше да е впечатлена от изобилието на полицаи. Весело разказваше за къртиците, дето безочливо й разравят градината, откак внучката й, нали така…
Държеше се съвсем храбро до момента, в който Джексън измъкна изпод мишницата си пистолета. Тогава започна да пищи, да вдига ръце към небето и да вика полицията. Костваше им цял половин час, докато я успокоят.
— Ех, когато и моят мъж… знаете, той беше капитан в Индия. В добрите стари времена…
— Изчезналата дъщеря ли ви беше, мисис Кокс? — попита Берни.
— Как ще ми е дъщеря! Тя почина, мир на праха й, внучка ми е. Живееше при мен, след оня ужасен нещастен случай с родителите й.
— Кога изчезна внучката ви?
— Почти една година има.
— Хм. И защо сега правите оплакване, мисис Кокс?
— Защото сега взех да се съмнявам. Дали не е попаднала в лоша среда. Оня тип не ми вдъхва много доверие.
— Значи ви е потърсил един рус, строен младеж?
— Вие откъде знаете? — запита бабката недоверчиво.
— От колегите.
— Дойде миналия месец. Каза, че го праща внучката ми.
— Бихте ли ни разказали за обстоятелствата, при които изчезна внучката ви, мисис Кокс?
— Ами… така беше, че аз я изпратих на гарата.
Всички се втренчиха в нея, в това число и Джексън.
— На гарата ли?
— Там, ами. За да отиде до летището. И оттам в Канада, ако не се лъжа.
— Защо?
— Ами… не ги разбирам аз тия неща, миличък. В някакъв завод, където правят атоми.
— Атомни бомби?
— Атоми.
Берни погледна към Уормуотър, той към Ронълд Кули, той пък към Берни, а Берни обратно към мисис Кокс.
— Какво стана след това?
— Ами… внучката ми изпрати две-три картички. Последната беше за Коледа.
— Пазите ли ги?
— И тях трябва да е откраднал.
— Кой?
— Ами тоя човек. Русият.
— Казвате, мисис Кокс, че е откраднал и тях? Какво още е откраднал?
— Ой-ой, никак не съм сигурна, че той ги е откраднал! Ама докато правех чая, беше влязъл в стаята. В стаята на внучката ми. Мислеше, че не го виждам, но аз го видях. После изчезнаха и картичките, и великденската, и видеокасетите.
Мъжете се наведоха напред.
— Какви касети, мисис Кокс? — попита пресипнало Берни.Ами… такива, видеокасети. С внучката ми, с кучето, дето умря, с Франк, който ухажваше внучката ми Бетси. Имаше и филм, но той не му е трябвал.
— Защо сте така сигурна, мисис Кокс, че гостът е откраднал касетите а не друг, да речем, някой крадец?
Жената помрачня: черните й птичи очи възбудено светнаха.
— Защото го видях, когато ги взе и ги сложи под дрехата си. Ама не посмях да се обадя. Дадох му и снимките…
— Какви снимки?
— Ами затова дойде, да ми донесе поздрави от Бетси и да вземе старите снимки. На Бетси й трябвали… И каза, че Бетси ще се върне след година.
— Какво казахте, къде работи дъщеря ви… т. е. внучката ви, мисис Кокс?
— В Канада. Вече ви казах. Написа ми адреса на един лист и ми го даде…
— Пазите ли този лист, мисис Кокс?
Старицата поклати глава и в очите й заблестяха сълзи.
— Ако ви кажа, ще ме вземете за луда, за изкуфяла старица.
Берни се усмихна и погали ръката на бабката.
— И през ум не ни минава, мисис Кокс. Значи…
— Ами… написа адреса на внучката ми на един лист и го остави на масата. После си отиде. Преди това ме успокои, че Бетси е добре, ще се върне и ако някой пита за нея, това да му казвам. Изпратих го и си мислех защо ли открадна касетите. Тогава реших да видя адреса на Бетси. Отидох до масата, взех листа, на който беше адресът… Тогава… тогава…
Старицата се задави.
Берни я прегърна и я потупа по рамото.
— Успокойте се, мисис Кокс… Какво стана после?
— Ами… исках да видя адреса и взех листа. Беше го написал дебело, с мастило… щях да мога да го прочета и без очила…
— Щяхте?
— Когато взех листа и исках да го прочета, ами, на него нямаше нищо!
Мъжете се спогледаха.
— Абсолютно нищо ли? — Внимателно попита Берни.
— Нищо. Нито точица даже. Нищо. А преди това имаше… Видях го с двете си очи! Смятате ме за луда, нали?
— Никак даже — увери я Берни, което в крайна сметка беше истина. Мисис Кокс не беше луда.
— И какво стана после? — осведоми се Берни.
— Ами… сега вече ще ме вземете за луда!
— Ама, мисис Кокс! Вече се разбрахме, че…
— Добре тогава — рече бабката самоотвержено. — И въобще, мислете си, каквото щете. Само внучката ми… — Извади носна кърпа от дамската си чанта и си изтри очите. — Държах листа в ръка и не вярвах на очите си. И изведнъж забелязах, че не държа нищо.