— Хансен. Ернест Хансен.
— И той ли ви беше колега?
— Дойде тук преди около две години, гръм да го порази дано!
— Знаете ли откъде е дошъл?
— От Дания. Някакъв роднина на Нилс Бор.
През мозъка на Уормуотър със светкавична бързина премина цялата криминална картотека, но за престъпник с такова име не си спомни.
— Хм. Какво стана после?
— Какво да стане? Отне ми Елизабет, а беше само един русоляв лигав никаквец. Ето това стана.
— Ще може ли да разговаряме с него?
— Поне опитайте. Защото той избяга заедно с Елизабет.
— Какво?!
— Преди една година. Наскоро след като ме остави, един ден Елизабет ме спря в коридора и… се сбогува с мен.
— Какво каза?
— Че тя и… Хансен заминават. Намерили си работа другаде. Ще се оженят и там ще се заселят.
— Не си ли спомняте случайно дали мис Абрамс не ви е споменала, къде се намира бъдещото й работно място?
— Разбира се, че си спомням. В Австралия.
От изненада Берни се хвана за мустака си.
— Къде?
— Нали ви казвам — в Австралия!
— Не е ли в Канада?
— Поне на мен Австралия ми каза. Защо?
— По дяволите всичко! — беснееше Уормуотър и сега той търсеше наоколо някоя епруветка, за да я запрати в ъгъла. — Канада, Австралия, добре че не е направо на Северния полюс!
Върху масичките епруветките злорадо блестяха …
Професор Стокенхаймър се оказа любезен и отзивчив, макар че след изминалата една година трудно можа да си спомни за някогашния си сътрудник.
— Рядко съм тук — оправдаваше се той. — Нали знаете, конгреси, политически живот, Дружество на Нобеловите лауреати, учени против атомната война…
След един жест на безнадеждност изчака, докато кльощавата очилата стара мома издири съответните досиета. Щом ги намери, Стокенхаймър ги подаде на Уормуотър.
— Заповядайте. Тук са и двамата. Ернест Хансен и Елизабет Абрамс. Били са на щат научни сътрудници. Миналата година на 13 март са обявили, че напускат, и след изтичане на предупредителния срок са заминали.
— Не знаете ли къде?
— О… мисля, че нямаме право да ги питаме.
— Значи не сте ги питали?
— Не.
— Можете ли да ми дадете домашния адрес на Ернест Хансен?
— Тогавашният — естествено. Ако обичате, мис Уолти…
След десет минути вече бяха на път към жилището на Ернест Хансен.
Уормуотър винаги се бе досещал, че без късмет следователят не е следовател. Ако Фортуна само му се зъби насреща, а не му се усмихне, тогава всичко отива по дяволите.
Този път Фортуна бе обърнала към тях веселото си и дружелюбно лице.
На получения адрес намериха семейство Хансен.
Мистър Хансен говореше лошо английски, мисис Хансен никак. Сестрата на Ернест Хансен обаче можеше да удовлетвори и най-изтънчения вкус: и като млада дама, и като чужденка, която говори английски.
Берни претегляше възможностите. Реши момичето да поеме главната роля по време на разпита, а участието на мистър и мисис Хансен да се сведе до статута на мълчаливи наблюдатели.
— Пише ли ви понякога? — зададе той рутинния въпрос.
— Само картички — каза Виолета. — За последен път, когато ни съобщи, че се е оженил за онова момиче.
В гласа й прозираше известно презрение, което, естествено, не убегна от вниманието на Берни.
— Струва ми се, че не сте били добри приятелки, вие и Елизабет Абрамс — изрече дръзко.
Момичето се усмихна.
— Че не сме били, не сме били! Не я обичахме, истина е. Тя отмъкна Ернест в Австралия.
— Откъде знаете?
— Ернест ми каза. Не го криеше. Каза, че който иска да бъде англичанин, трябва да се ожени за англичанка.
— Може ли да видя някое от писмата му?
— За съжаление, не.
— Защо?
— Няма да ми повярвате, но… изчезнаха.
Берни се престори на учуден.
— Изчезнаха ли?
Момичето смутено човъркаше дантелата с датски мотиви на масичката пред тях.
— Глупава история. Преди няколко седмици дойде един мъж. Честно казано, не си спомняме името му. Твърдеше, че идва от Австралия и ни носи поздрави от Ернест. И едно писмо, само няколко реда.
Инспекторите се спогледаха.
— В писмото пишеше, безспорно с почерка на Ернест, че има нужда от старите си фотоалбуми и няколко видеокасети.
— Имаше ли в писмото адреса на Ернест?
— Навярно. Само че писмото… се изпари. Като в приказките. Хоп — и се стопи във въздуха!
Берни установи, че момичето е адски чаровно, когато се опитва да ги убеди, че това, което им казва, не е измислица.
— Изпари ли се?
— Мъжът току-що си беше отишъл и писмото се изпари. Видях го със собствените си очи. Беше на масата и посегнах да го взема… и когато го докоснах с ръка, стана на прах. Като в някое от по-добрите криминалета.